Архив на категория: От автора

Начало, От автора

За 1 май 1898 г в Русе и не само за него

Живодар Душков ни разказва за началото на честванията на 1 май в нашия град.

За първото организирано честване на Първи май в Русе са запазени няколко спомена. Тук ще приведа откъси от два – на Д. Бекчиев и Б. Иванов, като в средни скоби поставям необходими пояснения – за съкратен абзац, за нужно уточняване и пр.

Д. БЕКЧИЕВ:

„Вечерта срещу празника в партийния клуб се състоя първомайско събрание. Властите тогава не разрешаваха никакви демонстрации из улиците на града. Събранието реши празненството да стане извън чертите на града. На 1 май всички празнуващи, с червени лентички на реверите си, се събрахме пред клуба.

[…]

След като се говори за значението на Първи май (доколкото си спомням говори Ст. Иванчев) имаше декламации и веселие, което продължи докъм 13 ч.“

и

Борис ИВАНОВ:

„Пред клуба на работническото дружество [„Съгласие“] се събраха 60-70 души – група внушителна за онова време. Образувана бе колона от манифестанти. Червеното знаме бе изнесено отпред. То волно се развяваше от пролетния ветрец. С песни манифестантите потеглиха към площада пред градоначалството. Оттам те се насочиха по сегашната улица „Толбухин“ [дн. „Николаевска“]. Радостни, щастливи пееха всички. Любопитни граждани се спираха по улицата. Когато наближихме завоя на улицата, насреща ни изскочиха двама стражари. Буржоазните управници ги бяха изпратили да разпръснат манифестантите. С шашки в ръце те се нахвърлиха на челната група, която за момент се поспря, задните редици обаче напираха. Полицаите започнаха да отстъпват

[…].

[В спомена следват подробности: идват конни стражари, които успяват да разпръснат манифестиращите. Не дълго след това работниците се събират отново около т. нар. Ломска баня и разбират, че червеното им знаме го няма. След малко обаче установяват: младеж с име Стоян го бил увил около кръста си, така че намират бързо подходящ прът, за да го развеят отново].

Със знамето отпред потеглихме надолу към квартал Сарая. Колоната мина покрай Флотата и спря при двете фабрики край р. Лом, мястото, където сега се намира кожарската фабрика „Девети септември“. Тук трябваше да се състои събрание на открито.

В тия фабрики условията за работа бяха непоносимо тежки. В бояджийската фабрика на русенските капиталисти Стоилов и Попов например се работеше 15, 16 и повече [часове]. Нехигиеничните условия в помещенията и отровните изпарения от боите причиняваха масови заболявания сред работниците.

[…]

Последователно говориха няколко оратори. В речите си те запознаха присъстващите със значението на Първи май – Празника на международната пролетарска солидарност. Изтъкнато бе, че работниците трябва да се организират, задружно да се борят против капиталистическата експлоатация“.

Обръщам внимание, че публикациите са от края на 50-те години (в. „Дунавска правда“ – 30 апр. 1957 и 29 апр. 1960), т.е. напълно е възможно и дори е разбираемо да липсват някои подробности, да има пропуски в паметта, та дори (заради еднотипността им) проявите да се смесват, т.е. към 1898 година да се „прехвърлят“ празнувания от следващи години. Общото в спомените им е, че определено разстояние от уличната мрежа на Русе е минато от манифестиращите работници и че самото отбелязване на Деня на труда е станало в покрайнините на града. Разликата в текстовете обаче е съществена: Д. Бекчиев пише, че манифестиращите се насочват към Владиковата бахча (дн. Парк на младежта), а Б. Иванов – към противоположния край на Русе – долината на река Русенски Лом.

Предпочитанията ми са към написаното от втория мемоарист, който през 1898 г. е 15-годишен, т.е. юноша, възприемащ с любопитство станалото около него. Вярно е, че в спомена му няма конкретика (единственото име е на Стоян – младежът, който запазил червеното знаме на манифестантите).

В никакъв случай не трябва да се пренебрегват факти, предшестващи събитието.

Първият от тях е, че на 1 март 1896 г. е създадена организацията на русенските социалисти, така че вече прояви със социалистически окраска не се оценяват като индивидуални действия (имам предвид публикуваните телеграми по повод Първи май).

Вторият факт е, че Русе чува за първи път словосъчетанието „Първи май“ през 1897 година, когато в хотел „Централ“ (на мястото му е построена Новата поща) се провежда първомайска вечеринка. Б.Блъсков, Д. Ганчев, Д. Георгиев, Д. Димитров, Е. Димитрова, Тр. Кънчев, Ст. Сапунджиев, П. Стрелковски, Ив. Троенски, Т. Тъпанков и др. социалисти (и техни другари) изслушват сказка, посветена на международния ден на труда.

Вече споменах, че за първата първомайска манифестация съществуват само спомени, а към тях професионалните историци пристъпваме резервирано. Това е така, защото няма документална база за сравнение. Впрочем понякога и историци – при това чрез документи!!! – утвърждават неверни факти. На страниците на „Дунавска правда“ (ДП) на няколко пъти се „тълкуват“ по превратен начин протоколът на Настоятелството на русенските български училища от 24 май 1887 г. За какво става дума? Учителката Петрана Ханджиева, въпреки заповедта на учителския съвет в Девическата гимназия, извежда своите ученички на „майовка“ в местността Саръ баир в близост до лобното място на офицерите-русофили. Подведени от термина „майовка“, използван за първомайските чествания в последните десетилетия на 19. век, С. Пантелеев (ДП, 2 май 1962), Георги Неделчев (ДП, 30 апр. 1966), Д. Колабашев (ДП, 1 май 1970 и 1 май 1981) и др. утвърждават, че първото отбелязване на Първи май в Русе е… през 1887 година. Ако намерим обяснение в това, че не е проявена елементарна съобразителност и липсва обвързаност на фактите в хронологичен порядък, ще сгрешим. Д. Колабашев „черно на бяло“ пише (1981): „с две години изпреварва решението на конгреса“, визирайки не нещо друго, а именно Учредителния конгрес на Втория интернационал. Дори в русенската „майовка“ да са участвали работници (все пак 1 май е свързва с исканията на чикагските работници за нормални условия на труд!), пак няма как да празнуват нещо, което го няма…

Най-вероятно терминът „майовка“ е бил изпълнен с друго съдържание – излет, което се обвързва и със стореното от учителката: извела е ученичките си сред природата. Наказанието на учителката Ханджиева по-скоро е заради пренебрегнатата заповед (1.); уморителния преход („надалеч от града на около 1 ½ часа“) (2.) и включването на политически елемент (завела ученичките „на гробовете на застреляните“) (3.).

През 1973 година Петър Великовски „дърпа“ първото честване на Първи май с десетина години по-рано: „Доколкото ни е известно, съобщението в сп. „Училище“ дава първите сведения за най-ранно честване на 1 май в нашата страна още когато тя е била под жестокото политическо и икономическо османско робство“ (ДП, 30 апр. 1973). Авторът цитира и текста в списанието, където има редове не за борба за 8-часов работен ден и за сносни условия на труд, а за това, че на 1 май 1872 г. в Русчук „много замаяни глави са напуснали работата – и жени, и мъже потътрали на разход“. Поне за мен това не е нищо друго, освен споменатата „майовка“- излет, разходка, отдих и пр. сред природата…

От честването през 1898 г. е запазена и фотография, но и тук има куп неизвестности – кой, в какъв точно момент, на кое място е направил снимката…

Всичко това написах като размисли в навечерието на празника Първи май – не с някаква скрита цел, а заради съществуващия факт: първото организирано честване на Първи май в Русе става през 1898 година!

Живодар Душков

Любопитно и интересно, Начало, От моето творчество

Русе: най-красивият град, от който всички бягат

Дунавът, европейската архитектура, древната история и някогашното величие се оказват недостатъчни причини да мечтаеш за живот тук. Днес русенци са унили и обезверени и великолепието около тях не ги радва.

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ / списание BIOGRAPH #81, юни 2018

Центърът на Русе е толкова красив и величествен, че чак поражда недоверие – възможно ли е изобщо да имаме такъв град? Българинът е склонен винаги да се съмнява, когато нещо му изглежда твърде добре. Голям градски площад с достолепна съдебна палата (първата подобна сграда у нас), легендарното Доходно здание (театър „Сава Огнянов“), признато за архитектурен шедьовър и паметник на културата, Паметникът на Свободата, издигнат от ваятеля на Цар Освободител в София Арнолдо Цоки, осем фонтана, всеки от които коренно различен от другите, градина с уникални дървета и 13 улици, които радиално водят към нея… По „главната“ – Александровска – една след друга се нижат сгради в стил необарок, сецесион и неокласицизъм. Всяка от тях би била основната гордост на всеки друг град, но тук е просто една от многото, а нерядко дори е в окаяно състояние. И всичкото това – на няколкостотин метра от Дунава, от чийто висок бряг се открива ослепителна гледка към залязващото слънце. Не само в България – и в цяла Европа подобни градове са рядкост и биха предизвиквали несекваща гордост у местните. Както и нескончаем поток от пришълци – и като туристи, и като желаещи да живеят там.

Е, в Русе не е точно така. Основното усещане, което ме обзема всеки път, когато посещавам родния си град, е за преобладаващо, всепоглъщащо униние. Песимизъм, липса на живец и предприемчивост, недоверие и вечно мърморене, обезверение… Не че това не са типично български черти като цяло, но в Русе те избуяват повече от всеки друг голям град и са в рязък контраст с ослепителния екстериор. Дори навръх Гергьовден, когато е и местният общински празник, физиономиите на русенците, събрали се за концерта на Васил Найденов пред кметството, са преобладаващо уморени, кисели и някак си мнителни. Истински веселите хора са рядкост – предимно младежи, които не се знае дали ще са тук след няколко години…

Като цяло в града не се усеща амбиция да се използва максимално всичко, което историята и географията са му дали. Да си наследник на древно дунавско пристанище, наблизо да имаш средновековен град-крепост като Червен, скалните църкви край село Иваново, уникалния скален манастир в Басарбово, а тримилионен град като румънската столица Букурещ да е само на 70-ина километра разстояние, да разполагаш с исторически музей, еко-музей /аквариум, най-високата телевизионна кула на Балканите и модерна спортна зала, подходяща за всякакви мероприятия, и в същото време да имаш толкова малко хотели и зле развита туристическа индустрия не е нищо по-малко от срамота. Някаква горчива ирония е фактът, че тук всяка година се провежда национално изложение „Уикенд туризъм“. Но хотелите и частните апартаменти, отдавани под наем, са двойно по-малко от тези във Велико Търново например – град, който иначе е над два пъти по-малък.

Ами на русенци просто не им се работи толкова, ще каже някой, и сигурно ще е прав. Но също толкова прави са и онези, които споделят, че в този град открай време методично бива убивана всякаква инициатива, още в зародиш. Просто ей така – било то от любов към рушветите, било то от чиста завист. И това се случва без значение коя политическа сила е на власт. В случая тя е ГЕРБ и градът буквално е феодализиран от близки до нея предприемачи. Те обаче, за разлика от варненските, бургаските или старозагорските, не горят от особено желание да развиват даже своя бизнес, а камо ли града като цяло. Основната им функция се свежда до това да пречат на останалите да ги конкурират с каквото и да било. Така че, колкото и да искаш да се възползваш от притегателната туристическа стойност на Русе и да добавиш нещо към нея – забрави да тръгваш да строиш нов хотел, да отваряш хубаво заведение, да организираш някакви мероприятия тук. Можеш, но само ако си „от нашите“ или ако си плащаш скъпо и прескъпо на когото трябва – до степен, която обезсмисля всякаква инициатива.

И други да са на власт, няма да е по-различно, казват ми патили местни хора – и те ще дойдат със съзнанието, че имат на разположение няколко години, за да се възползват с каквото могат – обществени поръчки, някой апетитен обект без близка конкуренция и яко изнудване за рушвети от малкото останали бизнесмени, които се мъчат да оцелеят.

Добре де, защо в Русе ситуацията изглежда по-безнадеждна от тази в други градове като Варна, Търново, Пловдив, Бургас, Стара Загора?

Толкова ли не се намират хора, способни да разсекат Гордиевия възел? „Ами то ние кога ли сме имали свестен министър от Русе – никога! Дори навремето мустакатият бай Пенчо Кубадински не беше тукашен, а от Разградско“, казват ми възрастни русенци с типичната си сърдита интонация.

По-младите пък са склонни или да вярват в конспиративни теории (например че умишлено се саботира всякакво развитие на Северна България, защото тези от долу, под Балкана, си цакат повече където трябва), да набеждават майката природа (никъде другаде зимата не е толкова продължителна и сковаваща движението) или просто да заключават, че докато не се завърши магистрала „Хемус“ и магистралната връзка с Търново, Русе няма как да живне.

Други пък казват, че дори и тогава положението няма да се промени – заради местните традиции и манталитет. Като легендарен пример се разказва историята как преди години Кирил Домусчиев искал проектът „Лудогорец“ да се случи тук, с местния „Дунав“– със съответния бизнес, който предприемачът планирал успоредно да развива в града. Но му били поискани толкова големи рушвети, че той се насочил към близкия Разград. Сега русенци ходят да гледат европейски футбол на „Лудогорец Арена“ и се подиграват на окаяното състояние на тревното покритие на градския си стадион.

Работещите и печеливши фабрики в града са само няколко, колкото да не е без хич – още един срам за град с перфектно обособени индустриални зони и всички видове транспорт наоколо – железопътен, речен, въздушен. Медицината и в частност стоматологията е една от малкото развити сфери – хора от цяла България, а и от Европа, идват тук, за да си оправят зъбите.

На практика по-способната работна ръка отдавна се е насочила другаде – я към чужбина, я към Варна или София. В местния Русенски университет следват 10 000 студенти, повечето от които моментално заминават нанякъде с дипломите си – да гледат децата на богатите европейци или да им правят масажи в тамошните спа-центрове. За някои от над 30-те специалности вече почти няма желаещи, но ги поддържат всячески и понякога с почти циркова агитация, защото трябва да има щатни места и заплати за близо 500-те преподаватели. Въобще Русе е христоматиен пример за нещо, което съсипва цялата ни страна – държавата бива безжалостно експлоатирана под всякаква форма, частната инициатива е в плен на корупцията, а безхаберието властва навсякъде.

„Досегашният ми живот в този град показва, че каквото и ново да започне да се прави, резултатът винаги е по-лош от старото“, отсича местен интелектуалец, около 50-годишен, излязъл на разходка в приказно красивата градска градина навръх русенския празник. Конкретният повод е амбициозната реконструкция на придунавския булевард и зоната за разходки по брега, която от години стоеше занемарена, буренясала и абсолютно неизползвана, независимо от прекрасната панорама към реката. Всъщност, почти целият град в момента е строителна площадка, очевидно с външно финансиране – ремонтират се улици и булеварди почти навсякъде, както и легендарният хотел „Севастопол“ недалеч от речната гара. Санират се и блокове, а жителите в тях негодуват, че фирмите-изпълнители си вършат задълженията некачествено – с най-нискоразрядната възможна и зле платена работна ръка – и не спазват никакви срокове, защото от алчност са се нагърбили с повече обекти, отколкото могат да поемат. Но парите се усвояват, разбира се.

Друг русенец пък иронизира „паметника на глупостта“ – един от първите русенски молове досами Дунава, който поради лошо планиране и мениджмънт хлопна кепенци и сега стои затворен. Има и още един, напълно завършен, но никога не заработил, както и други два проекта, стопирани в зародиш. В момента функционира един-единствен мол, и то – само той си знае как.

Докато слушам всичко това, се чудя да се смея ли или да се тревожа. Намирам се на ослепително красиво място, в което сякаш на никого не му се живее. Добре де, питам почти раздразнено – а всичките тези хора по кафенетата и ресторантите какви са, с какво се занимават, от какво се издържат? Отговарят ми веднага, че най-голямата част са безработни – по тяхно собствено предпочитание. Родителите им живеят и бачкат в чужбина – Гърция, Германия, Италия, Испания, Англия. Ако на синчето някой му праща по хиляда лева месечно, той тук с тези пари е цар – сипва в голфа бензин, обикаля заведенията и си щрака с пръсти. Такъв човек никога няма да се хване някъде на работа за 600-800 лева. Друга част от клиентелата е на държавна работа – в администрацията, образованието, здравеопазването, полицията. При тях, както вече стана дума, корупцията е ежедневие, с което нямат сериозна причина да се борят. Трети са бачкатори в различни фабрики и фирми, които са се примирили с ниските си заплати, теглят кредит след кредит за нов телевизор или почивка на море и търкат лотарийни талончета до обезумяване. Живеят на принципа „никой не може да ми плати толкова малко, колкото аз заработвам“ и това е тяхната представа за щастието. Има и немалка артистична гилдия, с която градът винаги се е гордял – музиканти, художници, оперни изпълнители и артисти, които обаче са все по-зависими от участия и продажби другаде, извън Русе.

Ситуацията е такава, че ако си млад, енергичен и способен човек с амбиции, за теб просто има един таван на доходите, отвъд който е немислимо да отидеш. Всеки, който иска по-сериозна реализация и добро бъдеще за децата си, мисли за работа и живот в чужбина. „И как няма да е иначе, щом като там стартовото ниво, за най-нискоквалифициран труд, е по-високо от най-горното равнище, до което мога да стигна тук някога? Кога в Русе ще има фирми, наемащи образовани служители с нормални заплати на европейско равнище? Според мен – никога“, хладнокръвно анализира 35-годишен баща на две деца, а на мен ми е трудно да му опонирам.

Ето как, с всеки следващ събеседник, ми се изяснява картинката в Русе – защо всички са мрачни и унили напук на красотата и аристократизма наоколо. Оптимистът в мен продължава мислено да им опонира и да обвинява най-вече тях самите. Но си давам и сметка, че ако поживея известно време техния живот, вероятността да ме обземе подобно бездушие е напълно реална.

Отварям местния вестник „Бряг“ в търсене на по-ведър контрапункт. Има голяма снимка на множеството, събрало се за концерта на Васко Кеца по случай празника на града. На местното летище е имало двудневно авиошоу – състезания с делтапланери, самолети и дори балони. В църквата „Свети Георги“ е пристигнало ценно копие на чудотворна икона от Света гора. Българският и австрийският президенти са посетили Басарбовския манастир. Учениците от местната математическа гимназия обрали всички купи и медали от Фестивала на роботиката в конкуренция с цяла Северна България. 16-годишният русенски пианист Николай Димитров направил нов фурор на международния конкурс „Шопен“ в Румъния. В квартал „Дружба“ – нещо като аналог на софийския „Люлин“ – монтират светещи пешеходни пътеки и велоалеи.

Значи животът все пак не е толкова лош, мисля си, докато седя в местното „Хепи“ досами архитектурния шедьовър, какъвто е театърът. Впрочем, това е може би единственото заведение в града, където що-годе се спазват високи стандарти на кухнята и обслужването. Неслучайно и румънците от близкото Гюргево, идващи с велосипеди, сядат неизменно тук. Сервитьорките получават няколко пъти по-високи заплати от тези на колежките си другаде, но и работят под нетипично за местното ниво напрежение. Затова усещам, че дори и те не се чувстват щастливи – просто средата наоколо сякаш ги дърпа надолу, кара ги да се чувстват прецакани, че трябва да се стараят повече от нормалното. На другата вечер в един от уж хубавите ресторанти на града, който предлага турска и българска национална кухня, сервитьорът забравя част от поръчката ми, а накрая къде извинително, къде подигравателно ми казва, че при тях не може да се плаща с карта, а само кеш… Интересно какво щях да правя, ако бях турист, останал без джобни – щях да търся банкомати наоколо, защото на предприемача тук не му се занимава с европейски технологии на плащане…

Докато се разхождам, почти всяка сграда ме подканя да я снимам. Всеки поглед нагоре моментално ми оправя настроението. Но долу, по улиците и тротоарите на Русе, щъкат хора, които сякаш нямат нищо общо с това – не чувстват този град като свой и не си правят планове за дълъг и щастлив живот в него.

Завършвам този репортаж с най-искреното желание да се окаже, че не съм прав, да бъда опроверган, да се почуствам неудобно, че съм си мислил такива неща. Но по-скоро ще се намерят хора, които ще потвърдят, че и в техните градове е същото, дори по-лошо. И там ще отида да разгледам и да опиша всичко позитивно и негативно. Но такива контрасти като в аристократичния Русе едва ли ще видя другаде.

Източник: https://georginedelchev.com/2018/06/12/ruse-biograph-june-2018/

Моята позиция

Корнелия Нинова: ГЕРБ са всеядни – за властта и с дявола ще се съюзят

„Борисов днес се отрича от ДОСТ и ДПС, но той вече беше в задкулисни коалиции и с двете – с ДОСТ на президентските избори, а с ДПС по време на последния си мандат. С техните гласове се взеха най-важните решения в парламента.

 Това заяви председателят на БСП Корнелия Нинова пред препълнената зала в Благоевград.

Тя посочи, че Борисов се отрича от ДОСТ, но докато прави изказването, медиите гърмят, че Томислав Дончев се среща с близък до ДОСТ човек. Коалициите на ГЕРБ и  ДПС бяха скрити и задкулисни.

 В последния парламент най-важните решения Борисов взе с гласовете на ДПС и управлява най-вече с тяхната подкрепа. Коалициите на БСП с ДПС винаги са били явни и публични и сме си понасяли последиците от това два пъти. Взехме си урок. Трети път няма да има“, заяви председателят на левицата.

Тома Томов: На финалния момент сме на сражение за бъдещото на България

 Аз повярвах на Корнелия Нинова и съм поразен каква сила има да се бори с най-тежките проблеми. „Още нищо не е решено. На финалния момент сме на сражение за бъдещото на България“. Това заяви водачът на „БСП за България“ в Благоевград Тома Томов.

Цялата публикация тук:

http://epicenter.bg/article/Korneliya-Ninova–GERB-sa-vseyadni–za-vlastta-i-s-dyavola-shte-se-sayuzyat/123385/2/48

Моята позиция

Корнелия Нинова: Г-н Герджиков, не допускайте чужда държава в делата ни!

„Днес, 17 март, въпросът на въпросите е за целостта и суверенитета на България и за сигурността на българския народ.

Турция размахва пръст и заплашва цяла Европа. Турски министър призовава да се гласува за ДОСТ. Турски посланик участва в агитация за ДОСТ, а турски кмет иска повече гласове на изборите в България, за да се въведе турският език като официален у нас.

И днес български политици и правителство са неадекватни на тази ситуация. Борисов призовава да смекчим тона към Турция и прави великото откритие, че Турция не говори на европейски език.“

Това написа лидерът на БСП Корнелия Нинова в профила си във Фейсбук.

Цялата публикация тук:

http://glasove.com/categories/novini/news/ninova-g-n-gerdzhikov-ne-dopuskajte-chuzhda-dyrzhava-da-se-mesi-v-delata-ni

Моята позиция

Тома Томов: 200 семейства ръководят България и пет пари не дават за нея

„Хора от целия политически спектър на страната гласуваха за генерал Румен Радев. И това ме накара да мисля, че може би тази протестна вълна, която върви в момента, би трябвало да доведе до смяна на курса на България. Нека се опитаме да махнем това продажно малцинство, което действително е много алчно, много арогантно и най-накрая трябва да бъде обуздано. Ако можем оттук нататък, на 26 март, вие с вашите гласове, с гласовете на вашите роднини и приятели, да дадете шанс страната ни да смени курса“, сподели Тома Томов.

На въпроса какво мисли за уволнението на Иван Гарелов като медиен съветник на служебния кабинет, Томов коментира, че според него ние живеем в страна с несвободни медии, а интернет е разрушител на журналистиката.

Цялата публикация тук:

http://www.glasove.com/categories/novini/news/toma-tomov-200-semejstva-rykovodyat-bylgariya-i-pet-pari-ne-davat-za-neya

Моята позиция

Крум Зарков: Да застанем на страната на истината, на страната на Елена

„Всяко общество има нужда от авторитети. Хора, на които другите вярват, уважават, доверяват се.

Такъв авторитет е Елена Йончева.

Такъв е и Иван Гарелов.

Защо се опитват да ги издърпат в помийната яма на компроматно-милиционерското разбиране за политика?

Първата, защото реши, че си заслужава не само да разобличава действителността, а да се опита да я промени.

Вторият, защото човекът, който е интервюирал Арафат под дулата на снайпери не може да жертва истината за чиновнически пост, пък било то и в Министерския съвет.

Трябва да застанем на страната на истината, на страната на Елена. Така, както го направи г-н Гарелов. Инак българските авторитети ще струват колкото един СМС.“

Това написа днес в своя Фейсбук профил водачът на листата на „БСП за България“ Крум Зарков за Русенска област. Няма как да не се съгласим с неговата позиция.

Моята позиция

Мажоритарни избори – митове и реалност

100% мажоритарни избори – митове и реалности

 

За 27 години „преход“ българският народ изпита на гърба си какви ли не недомислици, облечени в закони. Успя да избере и после да низвергне редица „месии“, които искаха уж да го спасяват. И в резултат се оказа беден, без собственост, често без работа и без здраве.

И ето, че сега от едно шоу ни предлагат нова мантра, нов „спасителен пояс“ – 100% мажоритарни избори в два тура.    Според шепа сценаристи и наетите от тях юристи – това ще е нашето спасение от крадливата политическа каста, защото така в парламента ни щели да попаднат можещи, отговорни и честни хора, които да са подчинени единствено на избирателите си.

 

Глупости на таркалета!

 

ЕДИНСТВЕНОТО, до което такава система би довела е МОНОПОЛ върху законодателната и изпълнителната власт на ЕДНА партия. На партия, която дори и само с 1 % повече избиратели от следващата я, ще окупира цялата власт в държавицата ни.

Ако приемем, че кандидатите, издигнати от тази партия мажоритарно на втория тур вземат по 51 % от гласовете на участвалите в изборите 45 % от българите – тази партия ще получи квалифицирано мнозинство в бъдещия парламент и ще решава еднолично съдбата на България. При това – при този избор няма да се вземат предвид както гласовете на останалите 49%, така и на онези 55 % негласували.

Иначе казано – над 75 % от българските граждани няма да бъдат предствени в Народното събрание. А когато една страна се управлява от ПРЕДСТАВИТЕЛНА ДЕМОКРАЦИЯ, това означава диктатура на малцинството. Което пък от своя страна означава, че много скоро мнозинството българи ще излезе по площадите и ще ги изгони с камъни от парламента и правителството. Но дотогава народните избраници ще са направили достатъчно поразии.

Досегашният ни опит с частично мажоритарни избори показа несъстоятелността и на друго твърдение на новоизлюпените политици, инициирали референдума. А именно – че с мажоритарен вот ще бъдат избрани качествени личности, можещи хора, честни и принципни слуги на народа, които няма да се интересуват от своето лично благополучие, а единствено от всеотдайна работа на ползу роду.

slavi-v-cik

О, свещена простота!

 

Трябва ли тук да привеждаме десетки примери на избрани мажоритарно за депутати некадърни партийни послушковци? А стотици примери за избрани мажоритарно некадърни и корумпирани кметове? Или да припомним президентите ни – партийни марионетки, избрани 100% мажоритарно в два тура? Едва ли е необходимо – примерите са прекалено много и прекалено пресни.

Пропорционалната изборна система си има много кусури – по това няма спор. Но тя и самата тъй наречена ДЕМОКРАЦИЯ, зад която се прикрива като зад смокинов лист КАПИТАЛИЗМЪТ, също си има огромни кусури. Проблемът е, че нищо по-добре работещо засега човечеството не е открило и не е приложило на практика с успех.

Трябва ли отново да се втурнем сляпо подир поредния експеримент и политически „месия“, за да си строшим главите и след това пак да попържаме наред?

Наясно ли сме колко бъдещи мажоритарни депутати ще бъдат на практика послушни слуги на родните ни олигарси? При 240 мажоритарни райончета и при опита за пазаруване на гласове у нас, дали няма да се окаже, че поне ¼ от „народните“ представители са на практика представители на нечии икономически и корпоративни интереси?
slavi-i-ekip

На последните ни парламентарни избори през 2014 г. гласуваха по данни на ЦИК 3 501 246 души. Ако ги разделим на 240 бъдещи избирателни райони – получаваме по 14 588 гласували в един район средно. Това означава, че само 7 300 гласа ще стигнат за мажоритарен избор на един депутат. 7 300 гласа по 30 лв. правят общо 219 000 лв. – това са „жълти стотинки“ за родните ни олигарси! Особено, ако след това ще могат 4 години да крадат на воля. Дали с тия 30 лв. за глас ще се купуват пряко избиратели, секционни комисии или медиите – почти няма разлика при тази висока степен на манипулируемост на обществото ни.

И какво ще се получи, когато спечелилата 2/3 от мажоритарните мандати партия се обедини в парламента с олигарсите, взели ¼ от мандатите? И това при минимална или никаква субсидия за политическите партии? Дали пазаруването на депутати, лобистските закони и разграбването на бедната ни държавица ще намалеят или ще достигнат своя пик? И дали тогава някой ще посмее изобщо да зададе въпроса „Кой?“ при тези наши напазарувани слугински медии?

Сред народа ни масово се шири убеждението, че „всички са маскари“. Е, когато от всички партии-маскари дадем властта  само на една и я обединим с най-крадливата част на обществото ни – олигарсите, какво ще получим?

 

    Маскари на квадрат, разбира се. Че и на куб!

 

Впрочем, някой задавал ли си е въпроса: „Кой“ финансира кампанията на „Слави Трифонов и сие“ за този референдум? И от какъв зор би го направил? Защото едва ли Слави и сценаристите му са се бръкнали от собствения си джоб, за да обикалят страната да агитират – това си е доста скъпо занимание. От опита с партията на Бареков и кой плащаше за нейната кампания би трябвало да сме си извлекли поука, все пак!

Б. Борисов много добре усети с почти животинския си политически рефлекс шанса, който му дава Слави Трифонов със своя референдум. С натрупаните през двата си мандата пари и с изборната машина на ГЕРБ за сплашване и пазаруване почти сигурно е, че над 60 % от бъдещите мажоритарни депутати ще са едни обикновени „борисовчета“.

Не независими личности, честни, можещи и готови да служат на народа си, а именно „борисовчета“.

Това ли искаме, българи?!  

И, моля, никой да не ни пробутва примери с мажоритарни избирателни системи в някои развити западни държави! Тези системи може и да работят сравнително добре в тези държави – заради традициите им, заради общата политическа култура на избирателите там и заради високия стандарт, който не позволява масово пазаруване на гласове.

Но в една Франция или Гърция, че дори и в една Полша, приемането на дори само един калпав закон или бюджет изважда на улиците стотици хиляди справедливо и организирано протестиращи свободни хора. А у нас е доста по-различно, уви.

Ето защо сравняването с такива държави само напомня за приказката:

 

„Видяла жабата, че подковават коня и вдигнала и тя крак“

 

Нека първо достигнем поне близък стандарт на живот и на политическа зрялост на обществото ни и тогава да говорим за „барабар Петко с мъжете“. Друг е въпросът дали при ония мъже не станаха прекалено много гей-браковете…

 

Ето и едно сходно мнение на професионален юрист:

http://www.hermesbg.org/tr/nova-biblioteka/kniga-14/283-sravnitelna-harakteristika-na-izbiratelnite-sistemi.html

И още едно аргументирано мнение, със следното обобщение на финала:

„Няма категорично добра или лоша избирателна система. Еднакви изборни правила могат да бъдат подходящи за едни страни, но вредни за други. Затова е необходимо съставителите на изборните закони да се съобразят не само с теоретичните постановки на политическата наука (или пък с интереса на партиите си), но и с обективнаа реалност в своите общества.“

 http://www.wreview.eu/s/izbiratelni-systemi-predimstva-i-nedostatyci.html

автор: Александър Неделчев

П.П.Това е лично мое мнение, с което не ангажирам никого.

Моята позиция

Още веднъж за „безплатното“ саниране

„Ето как данъкоплатците ще финансират една програма, която върви „встрани” от нормалния бюджетен процес – било през ББР, било през излишъка. Това е програма, която прескача обичайното бюджетно планиране. Каквито и резултати да постигне като програма, в бюджетен план санирането е прекрасна илюстрация на т. нар. фискални илюзии – хората почти повярваха в безплатния обяд с тази програма.“

Безплатен обяд наистина няма, естествено. Има нагла лъжа, за да може управниците ни да крадат от тези пари, вместо те да отидат за други жизненоважни нужди на обществото, от които не може да се краде. И още нещо – давайки пари на този и онзи конкретно, управниците от ГЕРБ се стараят да трупат избиратели.

 

Цялата схема може да прочетете тук:

http://epicenter.bg/article/Otkade-idvat-parite-za-sanirane-/115452/11/33

И още по темата:

http://frognews.bg/news_111488/Kamarata-na-arhitektite-Bezplatnoto-sanirane-e-nekachestveno-i-skapo/

Моята позиция

Бойко Борисов на ръба на нервна криза

Бойко Борисов заприлича на невротична жена от филм на Уди Алън. Сее хаос, а обвинява за това целия останал свят и вселената, само не и себе си. Преиграва, но с хъс, все едно че е за първи път. Нищо че този филм сме го гледали няколко пъти. Не съм сигурен, че филм на Уди Алън е най-подходящото сравнение с Борисов, но образът на невротична жена не ми излиза от ума. Може и да е филм на Алмодовар. Бойко на ръба на нервна криза.

Има нещо комично и типично българско в това, че човекът, когото мнозина смятат за всемогъщ, твърда ръка, най-големия началник и т.н., се оказа за пореден път голямо шубе, което при най-малката опасност панически се втурва да пази кожата, оревавайки орталъка.

Вие, за да предизвика съжаление, че да го изберат пак след три месеца. Толкова е хоризонтът на този български „държавник“. Без никаква основателна причина той предизвика предсрочни парламентарни избори, обяви тържествено, че това е политическа криза, и на всичкото отгоре има наглостта да обвинява другите за нея и да им вменява отговорност. Истината е, че няма политическа криза.

Има нарцистична криза на Бойко Борисов от Банкя.

А това, че цялата държава се занимава с нея, е проблем на българите. Не на Бойко Борисов. Той не е луд, че от шестнайсет години яде зелника, който всички ние му даваме. Борисов е феномен на българската безпомощност, а не на българската сила. Той е много по-объркан от онези, които го овластиха и с гласовете си го изстреляха на върха, на който „три папи“ го галиха по главата.Нищо че в главата няма нищо.

bborisov1

Много по-голямо е нищото в главите на гласоподавателите му. Онези, които направиха от този смешник премиер. Мисля, че след Тодор Живков Бойко Борисов е най-автентичният български политик, който олицетворява в много голяма степен българския народ. Уважавам го, защото той наистина е представителен за огромна част от българите, наистина е техен политически представител. За разлика от мнозина гастрольори и брокери на политическа демагогия. Бойко е автентичен демагог.

Ако спре да лъже, ще спрат да му вярват.

Проблемът му е, че е скаран с властта, която толкова много желае. Не знае какво да прави с нея, когато го сполети, и сам я изпуска от ръцете си, защото въобще не е на висотата на тази отговорност. През цялото време бягаше от нея на футболното игрище и на масата за белот с Котараците и охраната, които с удоволствие му пускаха да ги победи, за да ги назначи за комисионери. Биеше дузпа, докато вкара, и вадеше терца, която е по-голяма от тяхното петдесет. Сега се прави на контузен с надеждата пак да му се отвори парашутът през април. Това е много долнопробно. Подземен гараж в панелка, комунална задруга, бягство от жената и т.н. С разликата, че в случая става дума за цяла държава.

Разпореждаха се, а и все още се разпореждат с нея от този хоризонт. Всъщност това е дискурсът на Бойко Борисов, за какъв Уди Алън започнах да говоря! Ще ми се да е по-така, но не е. Пошла история. Ако българите разберат истината за неговото управление, ще умрат от срам. Всъщност той не управляваше, а крадеше. През цялото време. Дори и когато цакаше белот. Няма друго, но за съжаление мнозина ще го разберат с няколко години закъснение.

Ето защо казвам, че политическа криза имаше, докато този човек беше на власт. Сега се опитваме да излезем от нея пипнешком. Знаете ли защо той твърди, че сме в политическа криза? Защото на хоризонта изгря нова звезда. При това генерал. На всичкото отгоре за Румен Радев гласуваха над два милиона души, което е рекорд в новата ни история, и терцата, с която Бойко Борисов свикна да ни цака от много време насам, увехна.

Неговата реакция с оставката казва всичко за този човек. Неговият опит да прехвърли собствения си провал на Румен Радев – също. Извън личната уязвеност и тънки сметки за предсрочни избори, Борисов няма никакъв друг мотив да подава оставка. Той имаше необходимото мнозинство в парламента и можеше спокойно да изкара мандата си, ако наистина имаше по-големи идеи за държавата и политиката освен личния си проект. Недостойно от негова страна е днес да внушава, че България ще катастрофира само защото той не на власт, и да вменява на все още невстъпилия в длъжност президент отговорности, които не са негови. Трябва да е ясно –

Бойко Борисов е министър-председател, а излъченият от ГЕРБ Росен Плевнелиев е президент и цялата отговорност за управлението на България днес е тяхна. На никой друг.

Те трябва да организират приемствеността във властта и функционирането на държавното управление след едноличното решение на Борисов да подаде оставка като премиер. Резултатите от приключилите избори нямат нищо общо с това. Новоизбраният президент Румен Радев – също. Той ще има, след като се закълне и започне да изпълнява задълженията си. Това е началото, след което ще го оценяваме като държавник.

Опитът на Борисов да го вкара в сюжета на собствената си хистерия е паническа реакция. Опитът на Плевнелиев да избяга от отговорностите си под формата на приемственост и съвместно излъчено служебно правителство с Радев – също. И двамата се опитват да избягат от отговорността на властта, да я прехвърлят на новия президент заради тънките си сметки. Тези неща са очевидни, но не е зле да се казват на глас, защото паметта в България наистина е къса. Все пак не ми се ще да вярвам да е къса дотам, че Борисов да ни излъже за трети път.

Източник:

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/bojko-borisov-na-ryba-na-nervna-kriza

От моето творчество

Светослав Мичев: „Не тъгувай!“

В Клуба на културните дейци беше представена новата книга на русенския писател Светослав Мичев – повестта „Не тъгувай!“.

knigata

 

Актьорът Мариян Савов прочете интригуващ откъс от повестта. Лично Иван Гранитски, който освен шеф на издателство „Захарий Стоянов“ е и редактор на книгата, представи автора и новата му творба.

Присъстващите на събитието изключително топло изразиха своята благодарност към автора за така дълго очакваното му завръщане към перото.

auditorijata

Развълнуван, авторът сподели част от творческите си терзания и идеите, които е въплътил в книгата. Отговаряйки на многобройните въпроси и поздравления, Светослав Мичев обеща скоро да зарадва почитателите си с нова творба.

В залата присъстваха изявени русенски творци, издатели, общественици, читалищни дейци.