Предложение за нов човешки център на Манифеста

Работен текст. Проект за пролог към възможен нов Манифест. Не представлява официална позиция на БСП – Русе.

Публикуваме този текст като покана за критичен прочит, допълнения и открит разговор.

Предложеният за обсъждане проект „Социализмът на нашия век — Манифест на левите сили“ съдържа редица важни позиции за труда, неравенствата, демокрацията, мира, Европа и бъдещето на социалната държава.

Но преди да пристъпим към оценка или предварително одобрение, заслужава си да поставим един по-дълбок въпрос:

Около какъв човешки и политически център трябва да бъде изграден един съвременен ляв Манифест?

Може ли той да започне не от теорията и готовите определения, а от човека — от неговия страх, достойнство и способност да преобрази несигурността си заедно с другите?

Страхът сам по себе си не е политическа програма. Той може да бъде използван за разделение, подчинение и омраза. Но назован честно и разбран в обществените му причини, той може да се превърне в начало на солидарност, право и общо действие.

Следващият текст е първи опит за такъв пролог.

Той не претендира да назове всички страхове и не говори вместо хората. Напротив — целта му е да отвори разговор, в който всяко възражение, допълнение и различен човешки опит могат да бъдат част от общата картина.

Пролог

Ние знаем от какво се страхувате

Ние знаем от какво се страхувате.

Страхувате се, че колкото и да работите, трудът ви няма да стигне за достоен живот. Че заплатата ще свърши преди месеца. Че едно поскъпване, една повреда или едно заболяване могат да разклатят всичко, което сте градили с години.

Страхувате се да не загубите работата си. Но понякога се страхувате и да не останете завинаги в нея — уморени, недооценени и заменими.

Страхувате се, че ще се разболеете и ще се окажете сами между опашката, сметката и безразличието. Че здравето ще бъде право само за онзи, който може да си го купи. Че старостта ще дойде не като време за покой и уважение, а като присъда за бедност, зависимост и самота.

Страхувате се за децата си.

Дали ще получат добро образование. Дали ще намерят работа, която не ги унижава. Дали ще останат близо до вас. Дали един ден няма да тръгнат с куфар, защото тук не са намерили място за мечтите си.

Страхувате се да не останете без дом. Не само без покрив, а без място, към което принадлежите. Без квартал, в който познавате хората. Без село, в което още свети прозорец. Без родина, която не ви разглежда като евтина работна ръка, население в статистика или пречка пред нечия печалба.

Страхувате се от войната.

От решенията, вземани далеч от вас, но плащани с вашите пари, с живота на вашите деца и с бъдещето на страната ви. Страхувате се от чуждите армии, но и от собствената безпомощност. От мира без справедливост и от сигурността, превърната в оправдание за повече оръжия, повече тайни и по-малко демокрация.

Страхувате се, че никой не ви чува.

Гласувате, но не решавате. Работите, но не определяте как се разпределя създаденото. Плащате, но не контролирате. Говорите, но думите ви потъват между рекламата, пропагандата и поредния политически спектакъл.

Казват ви, че сте свободни.

Но каква е свободата на човека, който не може да откаже унизителен труд, защото има заем?

Каква е свободата на болния, който няма пари за лечение?

Каква е свободата на родителя, принуден да избира между детето и прехраната?

Каква е свободата на обществото, когато решенията му се купуват от онези, които притежават медиите, капитала и властта?

Страхувате се от другия.

Учили са ви да го виждате като съперник за работата, за помощта, за жилището, за мястото в болницата, за вниманието на държавата. Убеждавали са ви, че бедният до вас е виновен за бедността ви, че различният е заплаха, че слабият ви отнема нещо.

Докато сме се гледали един друг с подозрение, истинската власт е оставала невидима.

Страхът не е слабост.

Той е предупреждение, че нещо ценно за нас е застрашено — животът, семейството, домът, достойнството, паметта, бъдещето.

Но страхът се превръща в окови, когато човек го носи сам.

Самотният страх кара работника да мълчи. Кара длъжника да се подчинява. Кара бедния да се срамува от бедността си. Кара съседа да вижда враг в съседа. Кара обществото да търси спасител вместо собствена сила.

Страхът се превръща и в стока.

Продават ни застраховки срещу несигурността, която самата система произвежда. Продават ни лекарства срещу живота, превърнат в непрекъснат стрес. Продават ни охрана, защото са разрушили доверието между хората. Продават ни утеха, докато отнемат времето, в което бихме могли да изградим общност.

Страхът се превръща и в политическо оръжие.

С него ни разделят на достойни и недостойни, полезни и излишни, наши и чужди. С него искат гласа ни, мълчанието ни и готовността ни да приемем всяка несправедливост като неизбежна цена за сигурността.

Ние отказваме тази политика.

Няма да ви казваме, че няма от какво да се страхувате. Това би било лъжа.

Няма да ви обещаваме свят без болка, загуба и неизвестност. Такъв свят никой не може да изгради.

Но отказваме да приемем, че човек трябва сам да носи страховете, които обществото може да преодолее.

Бедността не е природно бедствие.

Самотата не е задължителната цена на модерния живот.

Бездомността не е неизбежна там, където жилищата се превръщат в празни инвестиции.

Работещият беден не е личен неудачник.

Обезлюденото село не е просто резултат от времето.

Безгласността не е демокрация.

Войната не е съдба.

Това са резултати от човешки решения, от разпределение на властта и от обществен ред, който поставя печалбата над живота, конкуренцията над солидарността и подчинението над участието.

Следователно те могат да бъдат променени.

Не от един спасител.

Не с поредната подмяна на лица.

Не чрез омраза към по-слабия.

А чрез хора, които са назовали страховете си, открили са общия им корен и са решили да действат заедно.

Защото страхът на работника, че ще изгуби препитанието си, се среща със страха на малкия предприемач, че ще бъде смазан от монопола.

Страхът на младия, че няма бъдеще тук, се среща със страха на възрастния, че ще остане сам.

Страхът на болния се среща с изтощението на медицинската сестра.

Страхът на родителя се среща с несигурността на учителя.

Страхът на селото, че ще изчезне, се среща със страха на държавата, че ще остане без народ.

Тези страхове не трябва да бъдат насочвани един срещу друг.

Те трябва да бъдат събрани.

Не за да изградим общество, управлявано от страха, а за да изградим общество, което не позволява страхът да управлява човека.

Ние наричаме такова общество социално.

Общество, в което трудът дава достойнство, а не само оцеляване.

В което болестта среща грижа, а не сметка.

В което домът е човешка необходимост, а не привилегия.

В което старостта получава уважение, детството — възможност, а младостта — причина да остане.

В което мирът не означава беззащитност, а сигурността не означава подчинение.

В което демокрацията не спира пред вратата на предприятието, банката, болницата или министерството.

В което човекът не е сам.

Това е началото на нашия Манифест.

Той не започва с теория.

Започва с човешкия глас:

„Страх ме е.“

Продължава с откритието:

„Не съм единственият.“

И се превръща в политическа воля:

„Заедно можем да променим причините.“

Народът не се събира около теория.

Народът се събира около надежда.

А надеждата започва там, където някой първо е назовал страха ти.

Покана за разговор

Този текст не е завършен отговор. Той е предложение за начало.

Затова каним другарите, симпатизантите и всички, които се интересуват от бъдещето на левицата и на обществото ни, да го прочетат критично.

Не търсим непременно съгласие. Търсим честен разговор.

Особено важни за нас са следните въпроси:

Кой страх от живота на съвременния човек остава неназован?

Къде текстът звучи истински и човешки — и къде остава прекалено общ или назидателен?

Може ли човекът, неговият страх и способността му да го преобрази заедно с другите да бъдат новият център на един съвременен ляв Манифест?

Как назованият страх може да бъде превърнат не в омраза и подчинение, а в право, обществена защита и солидарност?

Предлагаме тези въпроси да бъдат обсъдени и в открита въвеждаща дискусия, на която да се срещнат различни мнения, житейски истории и политически гледни точки.

Защото един Манифест не трябва да бъде написан от малцина и поднесен на мнозина като готова истина.

Той трябва да се роди от срещата между хората, техните страхове, техните надежди и готовността им да действат заедно.

Всяко мнение е една песъчинка.

Едва когато ги съберем, ще разберем каква картина можем да изградим.