Уважаеми участници в КОНКУРСА „За свободата и отговорността”,
Приключи конкурсът. Благодарим на всички, които се включиха в него. Благодарим за споделените мнения, мисли, отношение, снимки.
Журито излъчи победителите в двете категории – есе и фотография. Поради удължаване срока за предаване на конкурсните работи, се удължи и срокът за тяхното оценяване. Молим да ни извините за това забавяне.
Ето и резултатите:
Категория „ЕСЕ”
І място
Ева Тодорова Тодорова
ІІ място
Глория Диянова Георгиева
ІІІ място
Деница Цонева Йорданова
Поощрителна награда
Галина Александрова Спасова
Категория „ФОТОГРАФИЯ”
І място
Не се присъжда
ІІ място
Любомила Димитрова
ІІІ място
Ралица Димитрова Димитрова
Поощрителна награда
Борис Александров Василев
Честито на наградените! Ще се свържем с тях, за да уточним времето и мястото на награждаването. Очаквайте това да стане около 18 октомври т.г. в Русе.
Надяваме се за следващия конкурс да затрудним журито още повече.
Българска социалистическа партия Русе
Тук може да видите всички творби на участниците в конкурса:
Свободата – идеал и отговорност
Ева Тодорова
В днешно време думата ,,свобода‘‘ е относително понятие. Всички ние сме свободни хора – живеем в свободна държава. Защитени сме от закони. Имаме право на глас. Но достатъчно ли е това, за да имаме душевна свобода и свобода на действията си?
Определения за ,,свобода‘‘ има много – във философията това е ,,възможност отделният субект да проявява собствената си воля‘‘, според тълковния речник – ,,възможност да се извършва нещо без ограничения‘‘, но дали наистина можем да действане според своите желания? Не, защото трябва да се съобразяваме с много други фактори – закона, морала или мнението на околните… Това са различните дефиниции за свобода, но как да я обясним сега, в този момент, днес?
Всичко е във възприятието ни. Свободата е вътре в нас! Тя обаче е неразделно свързана с отговорността. Отговорността за действията, които правим по собствено желание. Отговорността да знаем, че свободните хора имат права, които трябва да знаят и задължения, които трябва да спазват.
Ако се върнем около двеста години назад във времето – време на патриотизъм и родолюбие, на морални и духовни ценности, на достойнство и безкористна жертвоготовност, на обединение и сплотяване, на революция и борба за свобода – Българското възраждане, ще осъзнаем колко ценна е била свободата за нашите предци. Защото винаги разбираме колко е важно едно нещо едва когато го изгубим.
Според мен обаче сред героите от Възраждането най-силно се откроява подвига на Васил Левски – той е този, който успява да обедини народа и да го подготви за въстание. Той превръща свободата в национален идеал. Левски е първият, който е надникнал отвъд свободата. С неговата идея за ,,чиста и свята република‘‘, той е единственият революционер, който се интересувал преди всичко от това какво ще стане след общата революция. Левски наистина е вярвал, че ние сами ще се освободим и сами ще решим какво да бъде отечеството ни. И ако той е наричан Апостол на свободата, това е не само защото се е борил за ,,свята и чиста република‘‘, а и за общество от равни и свободни хора. Щом той е разбрал това преди много години, защо ние днес още не го осъзнаваме? Левски е идеал за отношението ни към свободата и днес. Трябва да осъзнаем, че свободата е вътре в нас, да не се поддаваме на въздействието на различните пропаганди и да не мислим за свободата си като това, което имаме в банковата си сметка, защото нашите предци не са се борили за пари и вещи, а за нещо много по-ценно – свобода на духа и действията!
Според Жан-Жак Русо ,,Човекът се ражда свободен, а навсякъде е в окови‘‘. Част от тези ,,окови’’ са законът, отговорността, която поемаме за действията си, и моралът, който определя ценностната ни система, а тя ръководи поведението ни. Нужни са ни точно такива ,,окови‘‘, които да ни ограничават, за да можем чрез собствената си свобода да не навлизаме в свободата на другите. Но друга част са мнението на околните, социалните мрежи и други обществени обстоятелства. Те ни спират да следваме целите си и почти винаги са пречка за личностното ни развитие. Следвайки и съобразявайки се с мнението на всички, губим пътя, който сме избрали и спираме на едно място. По този начин се оковаваме в критиката, вместо да отсеем от нея само градивната и да продължим уверени. Трябва сами да се освободим от този вид ,,съвременно робство’’, подчинено на чуждото мнение, и сами да изберем да бъдем щастливи и пълноценни хора.
За мен свободата се изразява както в правото на избор, така и в начина, по който всеки от нас изразява своята личност. Нашите стремежи и амбиции са показателни за това как хората, имащи еднакви права и задължения, постигат най-различни неща. Колкото по-уникален е човек и колкото по-отворен е към света, толкова по-голяма свобода има той.
Трудно съвременния човек да намери сили и воля да отстоява себе си, мислите, желанията, чувствата и мнението си, под влияние на противодействията от страна на обществото, втълпяващо му своите възгледи и очакващо от него да го види в идеализирана светлина – добро дете, отличен ученик, примерен гражданин…
Но в крайна сметка, според Волтер ,,Човек е свободен в момента, в който пожелае да бъде‘‘. Ако ние осъзнаем, че като свободни хора, живеещи в свободна държава, имаме право да изказваме личното си мнение, да изразяваме чувствата си, без да се притесняваме как ни възприемат околните и правим това, което ни харесва, без да пречим на другите, то сигурно ще можем да стигнем до по-високо развитие на личността си, а това ще доведе до по-щастливо живеещи хора, които правят добро.
Любомила Димитрова
ЗА СВОБОДАТА И ОТГОВОРНОСТТА
Глория Георгиева
Свободата ни дава възможност да направим своя избор. Всеки от нас гради своето развитие и устройва живота си по начин, който намира за правилен. Свободата открива хоризонта на многобройните възможности и дава тласък да сбъднем нашите съкровени мечти. Тя е вътре в самите нас. Но правейки нашия свободен избор, се поражда и отговорността.
Човек трябва да цени онова, което има и това, което се случва. Трябва да взема поука от грешките и да осъзнае, че всичко е станало с някаква причина и то, за да ни направи по-силни и уверени и да разберем, че колкото и важна да е свободата, толкова много отговорност крие за самите нас и за тези около нас.
Философът Еманюел Левинас поставя идеята за отговорността и нейните проекции в междуличностните отношения. Той променя нагласата на Аз-а и дава приоритет на другия. Според него да общуваме, означава да признаем доминацията на отсрещната страна, неговата различност като темперамент и като човек. Отговорността не е личен избор, тя предхожда съществуването ни. Не ние я избираме, а тя избира нас. Философът казва, че отговорността пред Другия не е само задължение, а по-скоро призвание. Самозадължаването е свързано с волята и разума, отговорността е същност на човека и единственият му начин да бъде себе си. В своя труд „Хуманизъм към другия човек“, Левинас има за цел да преосмисли понятието „хуманизъм“. Основава се на идеята за „антропоцентризъм“, което се състои в издигането на човека като източник на всички ценности. Именно хуманизмът се крепи на идеята за разума и свободата.
Може ли свободата да е безгранична? А отговорността? Всяко нещо има определени граници. Всички ние поемаме отговорност за своите постъпки, за своите решения и не само към самите нас, но и към останалите хора. Всеки има право на избор. Зад всеки избор стои определена причина или цел, дадена ситуация или даден човек.
Свободата е едно от най-ценните качества. Може би до една степен ние самите я определяме. Понякога колкото и да ни се иска да разширим кръга на възможностите, които ни се предоставят, ние сме ограничени поради една или друга причина. Но това не бива да ни отказва да се борим и да постигнем резултатите, които целим.
Свободата намира своето място и в правото като наука. Тя се изразява в правата, които упражняваме и е съпроводена със задължения и отговорности, а те от своя страна са обусловени от ограничения или санкции, които са предвидени в закона и са необходими в едно демократично общество, чиято цел е да се опази сигурността в държавата и да се защитят правата на останалите.
Според философията на екзистенциализма цялата отговорност пада върху личния и свободен избор на човек. Човекът е крайно същество, но постоянно преодолява своите предели, и тъкмо в това преодоляване се състои неговата екзистенция. Именно в екзистенцията се крие реалността на всичко съществуващо и човек трябва да знае, че има свободната воля да избира да прави това, което иска и по този начин реализира собственото си „Аз“.
Според Сартр „Човек сам прави себе си“. Каквито и дела да извършваме, породената отговорност ще е наша. Невидимото за другите е съществуващо за нас, но и там трябва да налагаме мяра на нещата, ако уважаваме Егото си.
В целия богат смисъл на свободата, който тя крие и всеки възприема по свой собствен начин, ние трябва да бъдем себе си, да следваме сърцето си, да мечтаем по много, да осъществяваме целите си и да бъдем умерени в действията си. Ние притежаваме силата и контрола над самите нас и ние трябва да налагаме мярка на постъпките си. Умереността в нашите дела е част от нашето възпитание и от нашия морал.
Ралица Димитрова
Свободата – идеал и кауза, промяна и възможност, но най-вече отговорност
Деница Йорданова
Какво е свободата – висш идеал и кауза от първостепенно значение, жажда за промяна или възможност за създаване на вечна пролет в човешката душа? Какво е свободата – един непрестанен порив за полет или пътуване към свят, изпълнен с ценности, в които има справедливост, равенство и шанс за всеки един от нас да отстоява себе си и добродетелите, които съблюдава? Определено свободата е екзистенциална тема от първостепенно значение. Тя е идеал, кауза, промяна, възможност, но най-вече смелост и отговорност.
За свободата хората през вековете са се жертвали и са дарявали животите си. В нейна чест те са се лишавали от много земни, материални блага, борели са се при нечовешки условия и са загивали славно, с дълбоко достойнство.
Свободата има много измерения. Според някои тя е утопия и реално не може да бъде постигната. През своя жизнен път човек се стреми да полети към нея и да я прегърне, да усети нейния нежен полъх и да почувства лекота на душата и силен порив в сърцето, че може да изрази всичко, което мисли и чувства, без да се налага да съблюдава определена цензура. Но доколко това е възможно в реалността? Нито в миналото, нито в настоящето, нито в бъдещето тази бяла лястовица свободата може изцяло и безусловно да бъде постигната.
Отстояването на свободата започва, откакто свят светува. Дори и в света на животните могат да се открият поривите към свободата. Дивата природа ежедневно показва примери за това. Всяко живо същество иска да бъде свободно и щастливо. Възприятието за свобода и щастие винаги вървят ръка за ръка като сплетени във венец цветя. Тяхната синхронност и взаимно допълване сякаш са две парчета от пъзел, които се търсят от всяко човешко същество по време на неговия жизнен път. За да бъде постигнато безпрекусловното щастие, човек трябва да бъде свободен и да има възможност да изразява и отстоява себе си. За да е свободен той, е необходимо отговорно да съблюдава своите каузи, идеали, да се стреми към позитивна и градивна промяна и да търси нови възможности.
Поглеждайки назад в миналото, няма как да не се впечатлим от възстанието на робите начело със Спартак. Те са се борели за свобода, равенство и за отстояване на своите човешки права, които са били потъпквани от римляните. За нещастие, обаче, робовладелският строй много по-късно бива преодолян. Необходими са десетки векове, за да бъде заличено робството. Дори през XX-ти век в Северна Америка на чернокожите хора им се отнемат редица права и свободи на етническа основа. В младото Българско царство, което е постигнало своята политическа свобода през 1878г. се наблюдават редица социални диспропорции, които намират израз в множество литературни произведения, в изкуството чрез картините и скулптурите. Бедните български селяни неуморно се борят за своята прехрана, обработвайки земята. Тружениците в градовете работят дълги смени в манифактурите, за да могат да обезпечат поне малко семействата си. В тези бедни и гладни години идеалът за свобода, равенство и братство и за установяване на работническата класа като най-висша, пропиват съзнанието на много хора. Марксиските идеали за свобода и надигане срещу установеното статукво постигат все повече сподвижници. Димитър Благоев умело прокламира ценностите за свобода и равенство и намира доста сподвижници.
Желанието за постигане на свобода и равенство само по себе си е чисто като бисерна сълза, но реализацията на тази висша цел е много трудно постижима. През жизнения си път всеки човек заема различни роли, които се изискват от него, за да може да се социализира и да бъде част от обществото. Свободата е преди всичко отговорност. Човек не може изцяло да промени своята съдба, но има правото на свободна воля да взема решения, които да водят до градивност, до постигане на общото благо. Както пчелата се труди неуморно да опрашва растенията, благодарение на което те да създадат сочен плод, така и всеки един от нас ежедневно е необходимо да полива със звезден дъжд от доброта всички свои побратими и да им покаже, че свободата е ценност, която е на върха на пиедестала с най-стойностните добродетели.
Забележителни са думите на Дон Кихот в едноименния роман, посветени на нейно величество свободата: „Свободата, Санчо, е едно от най ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека.“
Колко достоверно и високопарно звучат тези думи 5 века по-късно. Свободата е вълнувала нашите предци, вълнува силно нас и съвременниците ни. Тя ще вълнува нашите деца, внуци, правнуци и така ще бъде, докато свят светува. Свободата е най-чистият порив на душата. Към нея се стреми всеки човек, но тя се постига толкова трудно и рядко. Оковите на съвремеността, животът в технологична среда ни прави все по-зависими и ни отдалечава от свободата, а тя е там – на хълма на нашите мечти и ни вика тихо, със слънчев поглед. Просто е необходимо да я видим, да я усетим и да се борим за нея, защото тя е безценна в своята непреходност.
Борис Василев
Свободата започва от нас
Галина Спасова
„Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия.“ В. Левски
Часът бе 5:30 на зазоряване. Усещаше се лек, приятен полъх, а градът все още не се бе събудил за новия ден. В този спокоен момент, тя намираше най-много смисъл – с чаша ароматно кафе, на терасата, наблюдавайки събуждането на природата и хората. Точно тук, тя успяваше да даде на себе си необходимата глътка въздух, да поразмишлява над своя живот, както и да помисли за това, което се случваше около нея. В своето забързано ежедневие, съчетавайки няколко задачи наведнъж – времето, посветено на размисли, ретроспекция и себеопознаване бе нейното спасение – за самата нея като човек.
Всичко започна преди малко повече от година – редовните срещи на по чаша вино спряха, приятелите й един по един се затвориха вкъщи, всеки притихнал, уплашен от неизвестното, чакайки трескаво някое живо предаване да им каже какво следва. Всеки един от нейните познати, но не само те, бързо се отказаха от основните си лични свободи и рутинни дейности в името на общото благо – беше време да се мисли за колектива, за здравето. Докато за много хора беше стресиращо да приемат работното ежедневие в своя хол, за нея денят нямаше голяма разлика. Тя реши още в началото да приема всеки ден като благодат и с усмивка. Позитивната нагласа беше най-добрият съмишленик в такива ситуации. Постепенно, кръгът приятели се поотдалечи, разговорите по телефона намаляха, за сметка на тези по служебния. В полунощ, беше времето за писане на отчет, а след това няколко часа сън и после отново на електронната поща, за следващата доза работа. Това продължаваше дни. Дните станаха седмици, после месеци… Нова Година дойде, но и мина доста минорно с едно наздраве по Zoom с колегите от офиса в Лондон.
И тогава, в един хубав зимен ден през януари, всичко започна да придобива смисъл. Беше сряда, доста скучен и неползотворен ден на работа, когато тя реши в обедната си почивка да се разрови малко в старите архиви с изрезки от вестници. В един от броевете намери кратка статия озаглавена „Стъклената захарница“. Беше публикувана в стар брой на в-к „Дунавска правда“. Обещаващо заглавие, което я накара да се зачете. Текстът бе кратък, но някак тя усети, че нещо в текста я докосна изключително много. Темата и времето, за което се разказваше, беше едновременно много далечно, но и много близко. Те я накараха да се замисли над въпроса, който и до днес беше постоянно в съзнанието й – какво е свободата? В по-далечни времена и епохи, хората се бяха борили на живот и смърт за всяко зрънце свобода – да бъдеш, да изповядваш религията си, да можеш свободно да пътуваш, да са еднакво равнопоставени двата пола и т.н. В далечната 1925-та година, авторката и нейният съпруг са вярвали в свободата и са бранели своите съмишленици по всички възможни начини, с мисълта за бъдещето. То да бъде малко по-добро и светло.
Размишлявайки над това, денят неусетно се бе изтърколил. Но за нея нямаше значение – тази статия, публикувана в броя от 1970 г., събуди нещо в нея. И от този ден тя не бе същата. Обеща си всеки ден да отделя време да чете статии, да опознае малко повече историята, защото разбра, че доста от това, което слушаше набързо докато вечеря по телевизора, има някои разминавания. И всеки ден тя започна да се променя. Докато нейните познати все още тръпнеха в очакване на 10-та вълна и как да се затворят и самоизолират още повече, тя реши да бъде свободна – по най-добрия начин, по който можеше да го направи – духом. Защото свободата беше нещо повече – тя първо започва от душевността, от искрицата вътре в теб. И след това се предава по всички неврони, докато избухне и ти започнеш да я излъчваш. Свободата не идва просто ей така, даром. Всеки от нас си я извоюва – с тежък труд, над себе си основно. И когато я постигне – тогава човек може да погледне света с други очи. Тези на реалността, с всичките й нюанси. Когато спрем и се замислим над това, всеки един от нас би следвало да си даде сметка и каква голяма отговорност е свободата, но и какъв дар е тя за човека.
Часът вече е 8:30. Кафето отдавна е изпито, имейлите вече напомнят за себе си. Тя започна своя ден с усмивка и обещание – да не робува на негативизма и пороците, а да отвоюва свободата си и в своя малък свят да бъде лъча на промяната, с малки крачки всеки ден.
Свободата е основно човешко право и закон на природата. Всеки от нас притежава своята свободна воля, но какво следва след това? Знаем ли наистина какво е да бъдем свободни, или просто ни харесва да си го повтаряме на думи. Тази ретроспекция от женско лице е събирателен образ, и представлява в умален размер едно ежедневие, не толкова далечно за всеки от нас. Забързани, спазващи всички правила и норми, затрупани под тонове дигитална информация, забили нос в различни устройства, дали не забравихме какво е да живеем свободно наистина? Нашите предци са живели в много по-сурови и тежки условия, били са без толкова много придобивки, които днес ние приемаме за даденост. И все пак са се борили, и са създавали движения, борили са се за тях, умирали са за тях с една едничка мисъл – „Аз съм свободен, аз нося отговорността да защитавам свободата.“
Петър Желязков
Свободата e кауза, промяна и възможност, но най-вече отговорност.
Златка Садразанова
Казват, че всеки човек е една малка Вселена. И наистина това е така. Няма две индивидуалности с еднакви съзнания. Следователно всеки човек е изключително ценен. Всеки път, когато се замисля за това, което съм, за това, което бях, и за това, което ще бъда, в съзнанието ми нахлуват различни емоции, моменти и хора…
Всичко, което искам да направя, почти винаги е следено, одобрявано или критикувано от други хора. А всъщност аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо! Хората се страхуват от онзи, който познава себе си. Той излъчва някаква сила, притежава аура магнетизъм, харизматичност, която изважда младите хора от затвора на традицията. Раз, два, раз, двa… парите и властта ни вкарват в месомелачката… Злоба, ненавист, жестокост, болка! Във всичките си разновидности и местоположения.
Сам трябва да избираш пътя, по който да поемеш. Това те прави свободен. Без свобода човек би се превърнал в безлично същество.
Сама идвам и сама ще си отида. Идвам, за да опозная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне. Дори да са неизлечими. Да преодолея себе си, да пречупя усвоения от векове начин на мислене и поведение. Да сломя инстинктивния си момичешки страх и глупав срам. Да стъпча предразсъдъци, съмнения, скованост Това е равно на революция.
Гледам света отвисоко, с освободени очи… Животът и времето са като река, никога не може да докоснеш една и съща капка два пъти, защото капката, която минава покрай тебе, няма да дойде отново.
Наслаждавай се на всеки миг от живота, той няма да се повтори никога. Щастието, още един важен екзистенциален проблем е може би целта, към която всеки се стреми. Защото, ако намериш истинското щастие, значи си намерил и смисъла на своето съществуване. А щастието може да се открие в осъзнатата свобода и любовта. Онази, неземната любов, която те кара да се чувстваш жив…
Не ми е скучно. Влизам в някакво барче. През прозореца се вижда щастлива двойка. Нещо си говорят. Хванати за ръце, опиянени от мига. Радвам им се, има и щастливи хора. Ще нарисувам нещо такова, импресионистично… с дъжд и страст. Когато стичащата се капка по носа на единия и щастливите сълзи на другия си шептят нежно и кроят планове за бъдещето. Свободата e идеал и кауза, промяна и възможност, но най-вече отговорност.
Петя Пламенова
ЗА СВОБОДАТА И ОТГОВОРНОСТТА
Мария Гюзелева
Прехвърлям страниците на историята и разглеждам отново снимките на Левски, Ботев, Караджата. Те са там някъде и ни отчитат в личните си дневници като бъдещето, което сменя миналото.
Всеки един от нас е достигал „Радецки”; разглеждал е Манастира в Сопот, Къщата на Иван Вазов там и се е чудил какво представлява Свободата.
Дали е шанс за избор и по-добро бъдеще или начин да представиш себе си в нова светлина?
Или просто да дадеш възможност на тези след теб да бъдат по-добри от предишните поколения?!
Преминават през мен спомени за спокойни дни, бурни нощи и възвеличени идеали и минали събития.
Спирам се пред огледалото.
Там е моето Аз – по-мъдро от Вчера, по-свободно да избира бъдеще или утрин или да достигне до Там, където никой никога не е бил.
Но отговорността е на всички – учители, родители и деца, които трябва да избират на кого да подражават.
И ето – подреждам старата Дядова Къща, където Баба е скрила сукман за Внучката в Раклата…
…И съм по-мъдра от Вчера. През стаята преминава Отражение на Слънце.
Касандра Недялкова
Свободата – идеал и кауза, промяна и възможност, но най-вече отговорност
Денис Ружди
В развитието на човечеството от древността до наши дни, стремежът към свободата винаги е бил катализатор на обществените промени. През всички епохи хората са се борили за свобода. В нашето съвремие, борбата за свобода продължава да бъде кауза, която обединява широките маси в различните части на света. Свободата е била онази цел, която са искали да постигнат въстаналите роби начело със Спартак преди много векове. Свободата като висш идеал е залегнала във Великата френска революция, като по този начин е ознаменувано началото на една нова епоха в развитието на човечеството, в която свободата, заедно с братството и равенството се превръщат в незаменима част от борбата за прогрес и обновление.
По-късно с появата и развитието на социалистическото движение по света се развива борбата за социално освобождение, като е дадена и нова дефиниция за свободата. Вече борбата не е само за свободата на отделния индивид, а за освобождението на цялото общество от експлоатацията и създаването на материалните условия, в които човекът може да бъде истински свободен.
Но, за съжаление в съвременното общество, свободата бива тълкувана като, самоопределение на духа, свобода на волята, възможност да се действа независимо от външните фактори. В новите тълкувания за това какво е свободата, тя бива описвана като абсолютна независимост на личността от обществото. Но колкото и както, и да бъде изобразявана личността като независима от обществото реалността е друга. Да живееш в обществото и да си независим от обществото е невъзможно. Действителната свобода на хората, не е в тяхната независимост от обществото, а в онези материални и духовни възможности, които съществуват в обществото. Човек е свободен до толкова, до колкото обществените условия му позволяват да развива и прилага своите способности, и да задоволява потребностите си. А това зависи от равнището на производствените сили, от характера на обществения строй. Само всичко това, взето заедно, позволява на хората повече или по-малко свободно да се ориентират и да действат в заобикалящата ги среда.
В исторически план, през епохата на преход от феодалните към капиталистическите отношения, буржоазията превръща в свой основен лозунг – свобода, братство, равенство. Но капитализмът утвърждава само свобода на частната собственост. В такова общество, свободата на личността до голяма степен зависи от обстоятелството, с какви финансови ресурси разполага човекът. Широки слоеве от населението на нашата планета, са лишени от достъп до култура, и са обречени на тежък труд лишен от духовно съдържание, който те полагат единствено за да оцелеят физически. Това оказва изключително отрицателно влияние върху развитието на тези хора. От това следва, че едно общество не може да се освободи, докато не освободи всеки отделен човек. Истински свободно обществото може да бъде, само тогава когато няма експлоатация на труда, няма подтисничество на богатите спрямо бедните, няма безработица и нищета, в което човек не мисли всеки ден, как утре може да загуби работното си място или жилището си. Докато това не бъде постигнато, няма как едно общество да бъде наистина свободно, тогава свободата ще бъде само на хартия и нищо друго освен една химера. Казано накратко, обществото не може да се освободи, ако не освободи и всеки отделен човек.
Личността, колкото и свободна да е тя, носи отговорност за своите постъпки. Трябва да постъпва не така, както я тласка моментния импулс, а както изискват обществените норми. При това отговорността ни най-малко не накърнява свободата на личността, тъй като интересите на обществото(поне в повечето случаи), по своята същност са интереси и на самата личност.
Забравянето на това чувство за отговорност е една от главните причини за многобройните грешки и недостатъци, които съпътстват нашия живот. Няма нищо по-вредно от безотговорността, от съзнанието, че човек е просто като една песъчинка в огромното море наречено общество, че от него почти нищо не зависи. Това чувство на безотговорност се корени, в недостатъчната взискателност към човека, на ниво общество и дори на ниво държавни институции, както и от недостатъчната взискателност на човека към самия себе си. Формирането на чувство за отговорност в най-широкия смисъл на тази дума, е изключително важна задача стояща пред всеки човек. Това означава в него да се развива стремеж да работи по-добре, да опазва общите блага, да действа за успеха на своето семейство, на общността в която се намира. През всички периоди на човешката история борбата за свобода винаги е била движеща сила за прогреса на обществото. Обществото може да бъде наистина свободно, само тогава когато всички негови членове са свободни. Истинската свобода е постижима, не когато индивидът отхвърля обществото, а когато бъдат осигурени материалните и духовните условия, в които човек може да бъде наистина свободен в своите действия. Свободата изисква човек да бъде отговорен, както към самия себе си, така и към обществото. Обществото също носи отговорност за това, всеки един индивид да бъде пълноценна част от общността, само тогава то може да функционира в хармония.
За свободата и отговорността да се ваксинираш
Снежана Ташева
Както много други, и аз ще пиша за коронавируса. Знам, писнало ви е. На мен също. Но така или иначе е темата на деня.
Имаше период, в който всяка вечер отварях сайта coronavirus.bg, както и този на института „Джон Хопкинс“, за да видя докъде сме го докарали с цифрите. Година и половина доброволно заточение вкъщи, три месеца на село и накрая няколко напивания, след които се събудих на непознато място. По принцип не правя така. По принцип не съм чак толкова безотговорна.
Но наистина ми дойде много.
За щастие, в началото на годината се появиха така необходимите ваксини и някъде около март месец редовият гражданин получи възможността да се ваксинира. Поради политическа глупост и в пика на епидемията обаче ваксинирането с една от ваксините (единствената възможна за момента), беше отложено със седмица. Включително моето.
Все пак, поне за мен, нямаше последствия от това, ваксинирах си се мирно и тихо и вече излизам. Но някои не извадиха този късмет.
Наскоро обаче четох статия, че половината българско население решително отказва да се ваксинира, а ваксинираните в нашата мила родина според последни данни са 22% от населението. Чуват се доводи от сорта на „Ваксините не са достатъчно тествани“ (няколко милиарда поставени дози не са им достатъчни), „Не се знае какви са дългосрочните странични ефекти“ (за вируса, разбира се, са отдавна известни) и „Свободен съм да правя със себе си каквото реша“.
Макар и примамливо, последното твърдение не е съвсем вярно. Даже напротив. Да, човек може да разполага с живота си, както прецени, но само когато не пречи на другите. Ако не живеехме в общество, бих казала, че всеки може да си прави каквото си иска, защото нямаше да му се налага да се вижда с други хора и можеше спокойно да обитава построената от самия него колиба в гората.
За щастие или нещастие, живеем в общество. Което ни принуждава да се съобразяваме до известна степен с другите около нас.
Но къде свършва свободата и започва отговорността? Лесно ли е да се открие тази граница?
За съжаление, не винаги.
Купон или ремонт в новозакупения апартамент? Няма проблем, какво като другите наоколо искат да си почиват? Ежедневни семейни скандали? Ми ако не ви харесва, изнесете се.
Някои хора имат изнервящия недостатък да смятат собствената си свобода за неотменна и недосегаема, а другите – за досадна пречка. Те могат да бъдат стреснати само с полиция, но незадължително.
Що се отнася до ваксините, ситуацията е подобна. Съществуват човешки екземпляри, които смятат, че „К’во като няма да се бода?“. Ми познайте от пет пъти. Може да се озовете в болница (или в „Орландовци“) или да пратите там свои близки – ще можете ли да си го простите? Може да успеете да се осакатите (или някой друг) за цял живот.
Но така е и в другите страни. Хората са еднакви навсякъде, нали?
Защо тогава във Великобритания има 82% ваксинирани, във Франция – 80%, а в Щатите – 55%? С какво сме по-различни от тях?
Има няколко фактора, които трябва да вземем предвид. Единият е патологичното недоверие на българина към властта, съществуващо още от турското робство (а може и преди това). А и не е като управляващите да вдъхват доверие, особено в последно време. Другият е упадането на всякакви ценности и чалгаризирането на обществото през последните трийсет години. Вече не е модерно да си умен, нито да се мисли – хората си имат за това смартфони, няма нужда да се потят излишно. Освен това се оказва, че мозъкът харчи страшно много кислород и глюкоза, така че е много по-лесно да го накараме да почива, отколкото да работи. Интернет и социалните мрежи се оказват просто усилвател на човешката глупост и развъдник на мозъчни вируси. А свободата само подпомага това развитие на нещата.
Само с една свобода не се живее.
Трябва да има отговорност и ред. Трябва да има правила, които да се спазват, а у младото поколение да се възпитава вътрешното задължение да се грижи не само за себе си и близките си, а и за обществото, държавата, ако може – и за целия свят.
За съжаление, това ще понамали „свободата“, особено на безотговорните личности, които обичат да си правят каквото си искат, но лично аз смятам, че това е необходимо. И че ще е за добро. В заключение искам да кажа, че с вируса ще се справим, когато си подредим и обществото. Когато на политиците започне да им пука за народа, а на хората – един за друг. Когато народът се научи на отговорност и най-накрая се ваксинира. А дотогава по-разумните ще се бодат срещу коронавирус по веднъж в годината. Като кучетата и котките. Разбира се, ако не се пръкне щам, който преодолява ваксините и тогава хайде пак всичко отначало.
За свободата и отговорността
Антон Тодоров
Свободата е изконното и най-ценно благо, с което са разполагали старите българи, а е основна ценност и право и днес. Но като че ли твърде често ние или хората покрай нас забравяме, че всеки има своето си място под Слънцето. Иначе казано, че щом сме получили този безценен дар, наречен живот, то всеки един от нас има правото да го изживее, както иска и намери за добре. Но също така и твърде често съдбата или някой друг, е прекалено жестока, а животът- несправедлив. Идеалът за свобода е познат на българите още от тежките години на робство, който, заедно с желанието за самостоятелност и независимост, се засилвал с времето. Каузата се превръща в най-чистият идеал за свобода по пътя към заветната цел. Свободата като възможност за промяна е особено актуална и днес, когато всеки от нас си задава важни въпроси, като например: „Какво се случва?, Къде сме ние сега?, Накъде вървим?, Правилният път/посока/ ли ще поемем?“ Все категории в правото, на които ни учат срещу насрещните права, имаме и конкретни задължения и отговорности, които вървят към тях. Но, когато чувстваш, че свободата ти е отнета под някаква форма, а пък особено и конституционните ти права в качеството ти на гражданин са накърнени по някакъв начин, то на теб ти прещраква, че нещата не са никак о кей. А свободата ти е просто някъде летяща в пространството. Е, тук е мястото всеки да отстоява собствената си свобода, защото птичката, затворена в златния кафез – пролет не би могла да направи, а пък да го стори сама, без каквато и да било подкрепа от някъде – би било пълен абсурд дори да си го помислим.
Свобода и отговорност
ПАРЛАМЕНТЪТ
(надежда свята и гняв неистов)
Дора Медникарова
Свободата има много измерения. Но само един императив и то от векове:
„Всяко нещо има граници!“ *
Последната 2021 година на България изумява културния свят.
Сякаш никога не ги е имало кирилицата и Светите братя Кирил и Методий, великият подвиг на княз Михаил – Борис Първи, създал условия за Златния век на средновековната българска литература, оцеляла и досега;
нито Сливница и Съединението, белязано с мъжеството на българина, сринал несправедливия Берлински договор на Великите сили;
нито Лайпцигския процес и Георги Димитров, вдигнал на крак прогресивната интелигенция на Европа срещу надигащото се мракобесие;
нито Драва-Соболч и военните доблестни победи на българския воин през Втората световна война.
Да не споменаваме чутовната епоха в историята на България – социалистическото строителство, техническия прогрес, българските космонавти и нашето собствено производство на оборудване за космическите полети през ХХ век.
И още, и още… списъкът е дълъг, но трябва и някой, който отново да го прочете, да го запомни добре!
Още в зората на Възраждането, Отец Паисий предупреждава: „Бугарино, знай свой род и език!“
Но времето захладня. Наметнахме ямурлука на забравата и сенките плъзнаха – плътни и лепкави, страховити!
Но и днес имаме примери за родолюбие, доблест и чест!
Йосиф Петров (1909-2004) – поет, общественик, учител, доайен на седмото Велико Народно събрание, от трибуната предупреди на все глас:
„Народните представители, които са ГАМ‘ЕНИ, да отиват на улицата и да върлуват там!“
Днес си нямаме друг Йосиф Петров!
Свобода на словото! Да, но и отговорност!
Иначе става слободия, а тя носи само мрак и отчаяние за здравомислещите хора.
Безкрайно много са произведенията на изкуството, които ни занимават с явлението „безотговорност“.
Премиерът на Великобритания, неотразимият Уинстън Чърчил (1874 – 1965), се произнася за България след започването на бомбардировките:
„…за да падне България, трябва да падне София. Тя трябва да бъде изравнена със земята, а в развалините й да се засеят картофи!“
Този велик мъж просто няма понятие като какво ще да е това – България!
Моята земя, моите деца, бъдещето ни!
И ще чакаме добро от чуждоземците.
Те себе си оправили, що им е до нас.
Въпиеща несправедливост и гражданска безотговорност изразява американският филм „Един картоф, два картофа“. Вярно е, че ни занимава с нещастна семейна трагедия, и как Законът си е закон, нож с две остриета! И как няма Правда за простосмъртния!
Но и при нас стана същото: „Едни избори, втори избори… хайде, сега и на трети!“
Надминахме двата картофа на американците.
Думите са бледи да изразят недоумението на културния човек от събитията в България – досегашните и предстоящите.
Как една високо развита индустриално-аграрна страна, само за три десетилетия беше превърната в посмешище и услужливо кошче за боклук на цяла Европа, че и на африканските държави от третия свят?
Безброй беди – а то иначе приказки, приказки от трибуната на Народното събрание. Поредното, горкото!…
Клевети и дребнотемие!
Празна Мара, тъпан била!
Но… парата владее света! Парица-царица!
Сит на гладен не вярва!
„Дългата ръка на пазара!“ – смутна утеха за простосмъртния.
Минало му е времето и на това.
Не пазарище, а позорище (старото название на театъра), стана най-висшият орган на страната ни.
И гърми, и тръби от трибуната триумфа на празнословието!
Подпалиха ни чергата, новите последователи на Херостат***.
Народът псува на ум, стиска зъби и юмруци, чупи ръце пред глад и немотия.
И няма срам за народните ни избраници – наддумват се и уж се имат за интересни, но изразяващ не интелект, ум и разум или грижа за бъдещето ни, а зашеметяваща наглост в резултат на смайваща безотговорност, безродие, страстно невежество и болни амбиции да докажеш, че светът започва от теб.
Ще преглътнем и това! Що да сторим?
Правдата все ще намери тъничка пътека, от която да излезе на бял свят.
Имаме Вяра в триумфа на Истината и
„бронебойни патрони за нея няма открити, няма открити!“,
както казва българският поет на всички времена Никола Вапцаров!
Без повече потрес от този демонстриран в настоящето Народно събрание ужас, ще припомня думите на финландският писател Вяйно Линна, автор на великата тетралогия „Тук под Полярната звезда“**, преведена на всички културни езици, както и на български, макар и само втори том,
констатира с горчивина:
„… Законът – конче от дърво,
накъдето мен ми скимне,
там го карам с болшинство,
от ОВЦЕ без име!“
И когато настъпи часът да кажеш своята дума, българино, помни че бюлетината може да се превърне в злата гумичка, с която ще изтриеш България от географската карта на света. Ще сбъднеш мечтата на чуждоземния правител Чърчил:
„България ли, нея просто не трябва да я има на картата!“
Не ни се е разминало Злото.
Правдата скита боса из тръстиките, смили се, българино, над нейната беда!
За да се отърсиш и от своята, надвиснала като Дамоклев меч над главата ти!
––––––––––––––––––––
*лат.(Omnia habet fines) – Б. а.
**Väino Linna – „Täällä pohjoisen tähden alla“ (Тук под Полярната звезда“), Партиздат, 1985г. – Б. а.
***Младеж от Ефес, подпалил Храма на Артемида (356г. пр.Хр.), за да впише името си в историята. – Б. а.
