Самуил може да ни свързва именно като български цар
За историческата принадлежност, споделеното наследство и правото на днешните хора да бъдат себе си
Посрещането на тленните останки на цар Самуил отново постави познатия балкански въпрос: „Чий е той?“ Покрай почитта към владетеля се появява и съревнованието кой е победил съседа в спора за миналото. Така поводът за преклонение пред историята лесно се превръща в повод за взаимно отчуждение.
Има позиция, която заслужава да бъде защитена последователно: Самуил може да ни свързва именно като български цар. Българският характер на неговото царство и връзката на хората в днешна Северна Македония с наследството му могат да бъдат признати едновременно.
Това твърдение поражда въпроси. Не отстъпваме ли така собствената си история? Не даваме ли удобно прикритие на нейното преиначаване? А от другата страна — не изисква ли признанието за Самуил отказ от съвременната македонска идентичност? Отговорите започват от разграничението между исторически факт, наследство и самоопределение.
Историята не се променя с преместването на саркофаг
Самуил е владетел на средновековната българска държава. Това определение се основава на историческите извори и на изследванията за държавната приемственост и войните с Византия. В академичната литература управлението на Самуил и неговите наследници се разглежда като част от историята на Българското царство до загубата на неговата независимост в началото на XI век.[1]
Предаването на останките има голямо държавно и символично значение. То обаче не създава историческата принадлежност на владетеля. Тя не се променя при преместване на саркофаг и не зависи от това кое съвременно правителство организира церемонията. Затова и България няма нужда да представя един дипломатически акт като заместител на историческите доказателства.
Трябва да бъдем точни и когато използваме думата „български“. Средновековното царство не е съвременната Република България с днешните ѝ граници, гражданство и институции. Признаването на тази разлика не заличава българското име и държавната традиция. То ни предпазва от грешката да си представяме хората отпреди хиляда години като участници в днешните национални спорове.
Българска държавност, споделено наследство
При Самуиловото царство българската държавна принадлежност и споделеното наследство описват различни страни на едно минало. Едното назовава историческата държава и нейната традиция; другото — връзката на повече от едно днешно общество с оставеното от нея.
Човекът, който живее в Охрид, не е външен посетител на историята на своя град. Той живее сред нейните следи, има връзка с местната памет и основание да се интересува от владетелите и общностите, оставили отпечатък там. За да почита Самуил, не е необходимо да превръща царството му в съвременна македонска национална държава.
Същевременно общото минало не се изчерпва с факта, че даден паметник днес се намира от едната страна на границата. То включва държавни, църковни и културни връзки, движението на хора и идеи, живота на общности, които не са били разделени по начина, познат ни днес. Историческото проучване трябва да установява тези връзки конкретно, вместо да ги предполага или отрича според съвременната карта.
Да споделяме наследството означава да приемем тази свързаност. България не губи Самуил, когато и съседите го почитат. Загуба за историческото познание настъпва, когато почитта изисква премълчаване или подмяна на принадлежността му.
Миналото не предписва днешната самоличност
От българския характер на Самуиловото царство не следва, че всеки днешен жител на неговите някогашни територии е длъжен да се определя като българин. Между средновековната държава и съвременните общества стоят столетия на промени. Историческата връзка сама по себе си не дава право на политик, държава или съсед да определя вместо човека неговата днешна принадлежност.
Същият принцип действа и в обратната посока. Съвременната македонска идентичност не изисква всички значими личности от миналото на тези земи да са били македонци в днешния национален смисъл. Правото да бъдеш това, което си днес, не зависи от доказването, че същата идентичност е съществувала непроменена преди хиляда години.
Тъкмо тук може да бъде преодолян един от най-силните страхове в спора: че признаването на исторически факт означава загуба на собствено достойнство. Човек може да приеме българската държавна принадлежност на Самуил и да продължи да се самоопределя като македонец. Друг може да се самоопределя като българин. Никое от двете самоопределения не бива да бъде налагано или наказвано.
Тази последователност е решаваща. Уважението към македонската идентичност не може да бъде основание да се премълчават натискът или дискриминацията срещу хора с българско самосъзнание, когато такива са установени. Защитата на българите също не изисква отричане на правото на техните съседи да се определят различно. Достойнството и правата на живите хора не бива да зависят от изхода на историческия спор.
Общото честване изисква историческа точност
Основателно възражение от българска страна е, че думата „обща“ може да се използва за обезличаване: ще честваме Самуил, но ще премълчим каква държава е управлявал. Затова общото честване трябва да има ясно историческо съдържание.
Ако всички могат да произнесат „велик владетел“, но никой не смее да каже „български цар“, спорът е отложен. Ако пък българското определение е последвано от подигравка към съвременните македонци, доверието отново е разрушено. Съвместната почит изисква и историческа точност, и уважение към участниците.
Това не означава да приемем две взаимно изключващи се твърдения за еднакво верни, за да запазим добрия тон. Изворите трябва да се изследват критично, аргументите — да се сравняват, а изводите — да остават открити за научна проверка. Уважението към различния човек не задължава да приемаме всяко негово историческо твърдение.
Не е нужно и политиците да решават научните спорове с постановление. Държавите могат да създават условия за съвместна работа, достъп до документи и добросъвестно образование. Историческото заключение трябва да се защитава с доказателства, независимо дали е удобно за правителството в София или в Скопие.
Има договорена основа. Изпълнението остава въпросът
През февруари 2019 г. съвместната историческа комисия постига съгласие по текстове за съвместно честване на Самуил, Климент и Наум. Българското МВнР описва тези личности в контекста на средновековната българска държава.[2] Според официалното съобщение от август 2022 г. предложенията за съвместни чествания са приети от двете правителства с протокола от юни 2019 г. и впоследствие са публикувани.[3]
Следователно съвместното честване вече има договорена основа. Приетият текст обаче не доказва, че всички учебници са променени или че общественото съгласие е настъпило. Между дипломатическия документ, урока в училище и семейния разказ често има голямо разстояние.
Затова следващият въпрос е конкретен: какво от договореното е приложено и какво предстои? Отговорът изисква проверка на действащи учебни материали, музейни представяния и реални съвместни инициативи. Тържественото обявяване на окончателна победа не върши тази работа.
Когато политическите реплики затварят разговора
Показателна е размяната на реплики през септември 2024 г. Александър Николоски отрича общата история с България. В отговор Тошко Йорданов също отхвърля определението „обща“, защото историята била българска.[4][5] Аргументите им не са равнозначни, но и двете формули оставят малко пространство за споделена историческа памет.
Позициите около посрещането на останките също трябва да бъдат оценявани по конкретното им съдържание. В поканата си от 30 септември 2026 г. Красимир Каракачанов предлага на Християн Мицкоски да почетат Самуил като български владетел и личност от общата средновековна история.[6] Това е реална допирна точка с идеята за споделено наследство и трябва да бъде призната.
В отговора си ВМРО-ДПМНЕ отбелязва, че мястото, където се намират останките на един владетел, не определя историческата му принадлежност. Този принцип е основателен, но сам по себе си не отговаря на въпроса каква държава е управлявал Самуил. Същото съобщение насочва поканата към вътрешните опоненти Заев и Филипче и ги обвинява в предателска политика.[7] Така историческият спор се включва и във вътрешнополитическото състезание кой е по-верен на нацията. В подобна атмосфера дори промяната на тона лесно се представя като национално отстъпление.
Изходът изисква друг критерий за политическа твърдост: способността едновременно да отстояваш фактите и да оставиш на съседа възможност да ги приеме с достойнство. Няма основание това да се смята за по-слаба национална позиция.
Как би изглеждало сближаването на практика?
Едно смислено съвместно честване би могло да назове Самуил като български цар и да обясни значението на неговото наследство за обществата от двете страни на границата. Музейните изложби биха могли да показват изворите с преводи и обяснения, така че посетителят да разбира основанията за историческите изводи.
В училище учениците трябва да могат да различават средновековна държава, географска област и съвременна нация. Различните акценти в учебниците са разбираеми; съзнателното премахване на неудобни сведения трябва да може да бъде посочено и обсъдено. Общите проучвания и опазването на паметници биха превърнали наследството в ежедневна отговорност, вместо в тема само за годишнини.
Едновременно с това хората трябва да могат спокойно да заявяват своето самоопределение, да общуват и да поддържат културните си връзки. Тези принципи важат независимо от темпото на научните и дипломатическите разговори.
Подобен подход не решава автоматично всички въпроси между България и Северна Македония. От него не следва нито безусловна подкрепа за всяко решение на Скопие, нито отказ от договорени ангажименти. Историческите спорове, правата на хората и конкретните условия по европейския път трябва да се разглеждат точно, без да се смесват в общо обвинение към цял народ.
Не е необходимо да чакаме пълно взаимно съгласие, за да говорим без унижение. Това е избор, който всяка страна може да направи сама. Съвместните резултати обаче изискват взаимност, ясни текстове и проверимо изпълнение.
България има основание уверено да отстоява българския характер на Самуиловото царство. Увереността позволява да кажем и следващото: неговото наследство може да бъде почитано и от хора, които днес се определят различно от нас. От съседите можем да очакваме същата зрялост — връзката им с това минало да не зависи от отричането на българското в него.
Можем да почитаме един български цар заедно, без никой да се отказва от това, което е днес. Тогава общото честване ще покаже, че историческата честност и човешкото достойнство могат да бъдат защитени едновременно. А това вече би било основа за доверие между живите.
Източници и бележки за по-задълбочено четене
Текстът е публицистична позиция. Предложенията за съвместни чествания, образование и политически подход са авторски изводи. Посочените политически изказвания са примери с конкретни дати, а не описание на всички позиции в двете общества. Не се твърди, че е направен цялостен преглед на актуалните учебници.
- Ивелин Иванов, Tsar Samuel Against Emperor Basil II: Why Did Bulgaria Loose the Battle With the Byzantine Empire at the Beginning of the 11th Century, Studia Ceranea, 1 (2011), с. 205–212. Академична статия с библиография и посочени средновековни извори. Университетско издание.
- МВнР, 21 февруари 2019 г. — съобщение за постигнатото съгласие в историческата комисия. Официален източник.
- МВнР, 15 август 2022 г. — публикуване на протокола от 10 юни 2019 г. и пояснение за приетите от правителствата предложения. Официален източник.
- NOVA, 18 септември 2024 г. — отразяване на изказването на Александър Николоски пред телевизия „Алфа“. Публикация.
- Bulgaria ON AIR, 18 септември 2024 г. — изказване на Тошко Йорданов. Публикация.
- Красимир Каракачанов — покана до Християн Мицкоски, датирана 30 септември 2026 г., публикувана на личния сайт на 1 октомври. Първичен източник.
- ВМРО-ДПМНЕ, 30 септември 2026 г. — официален партиен отговор на поканата. Първичен източник.
3 октомври 2026 г.
