42 дни за отбраната. Колко години за един мост?
Понякога една новина от Брюксел задава много по-голям въпрос от този, за който е написана.
Такъв е случаят с работата на Кристиан Вигенин по европейските правила за ускоряване на разрешителните процедури за проекти за отбранителна готовност.
Като докладчик от групата на социалистите и демократите по това законодателно досие той защитава една на пръв поглед проста идея: когато Европа ускорява инвестициите в отбраната, това не бива да става за сметка на трудовите права, безопасността на работниците и екологичните стандарти.
Но в тази работа има и още нещо.
Нещо, което си струва да извадим извън темата за отбраната.
Оказва се, че когато една инвестиция бъде обявена за достатъчно важна, администрацията може да получи срок.
Новите европейски правила предвиждат за проектите за отбранителна готовност единна точка за контакт и общ срок за произнасяне.
Стандартният срок е 42 работни дни след комплектоването на документите. При сложни случаи той може да бъде удължен, включително когато са необходими допълнителни действия заради околната среда или здравето и безопасността на работниците.
Тоест идеята не е:
„Махаме правилата, за да стане по-бързо.“
Идеята е:
„Правилата остават. Но безкрайното административно чакане не остава.“
И точно тук започва по-големият въпрос.
Щом можем тук, защо не можем навсякъде?
В България отдавна сме свикнали с една особена разновидност на държавното управление.
Една институция чака втората.
Втората чака становище от третата.
Третата връща документите за допълване.
После идва ново съгласуване.
Следват обществена поръчка, обжалване, нов проект, нов министър, нов директор, ново обещание и нов срок.
И през цялото това време почти никой формално не закъснява.
Защото всеки си има собствена процедура.
Само държавата като цяло няма краен срок.
А обществото не чака процедура.
То чака резултат.
Русе познава тази държава прекрасно.
Познаваме я от Дунав мост.
Познаваме я от втория мост Русе–Гюргево.
Познаваме я от автомагистралата Русе–Велико Търново.
Познаваме я от колоните камиони и от проектите, които десетилетия наред са „приоритетни“, „стратегически“ и „необходими“.
Особено показателен е вторият мост при Русе.
Предпроектното проучване за него вече се финансира по Механизма за свързване на Европа, компонент „Военна мобилност“.
Тоест мостът не е само русенски проблем.
Не е дори само българо-румънски проблем.
Проектът е признат като част от европейската транспортна свързаност, TEN-T мрежата и инфраструктурата с двойно — гражданско и военно — предназначение.
И тук въпросът става почти ироничен:
Колко пъти един проект трябва да бъде наречен „стратегически“, преди държавата да започне да измерва и времето за неговото осъществяване?
Не, мост не се строи за 42 дни
Нека бъдем коректни.
Мост не се разрешава, проектира и изгражда за месец и половина.
Магистрала също.
Има геология.
Има отчуждения.
Има ОВОС.
Има обществени поръчки.
Има международни договорености.
Има съдебен контрол.
Всичко това е необходимо.
Но точно тук примерът с отбранителните проекти става интересен.
Защото никой не казва:
„Премахнете екологичните правила.“
Никой не казва:
„Премахнете трудовата безопасност.“
Никой не казва:
„Нека няма контрол.“
Напротив.
Казва се:
контролът остава, но процедурата трябва да има начало, отговорник и край.
Това е огромната разлика.
Може би административната реформа започва с часовник
От години слушаме за:
„намаляване на административната тежест“;
„електронно управление“;
„облекчаване на процедурите“;
„служебен обмен на информация“.
Все полезни неща.
Но може би истинската реформа започва с четири много по-прости въпроса:
Кой отговаря?
Какъв е срокът?
Кой трябва да се произнесе?
Какво се случва, ако не го направи?
Защото днес е напълно възможно една преписка да мине през десет институции, всяка от тях да е спазила собствените си срокове и накрая държавата да е закъсняла с пет години.
Ето го административния парадокс:
всички са си свършили работата, но работата не е свършена.
Именно затова тезата, която Вигенин поставя покрай отбранителната индустрия, заслужава да бъде продължена.
Не защото мостът е отбранителен завод.
А защото принципът може да бъде същият.
Не един и същ срок за всичко.
А един и същ стандарт за отговорност.
За магистрала срокът може да бъде един.
За мост — друг.
За ВиК проект — трети.
За електропреносна мрежа — четвърти.
Но навсякъде може да има:
един водещ орган;
един общ график;
задължителни междинни срокове;
електронна преписка, която може да бъде проследена;
мотивирано удължаване;
и ясно посочена институция, която носи отговорността за крайния резултат.
Защото бавната държава не е природно явление
Често чуваме:
„Процедурите са такива.“
Но процедурите не падат от небето.
Някой ги е написал.
Някой е решил колко институции трябва да участват.
Някой е решил дали те ще работят една след друга или паралелно.
Някой е решил колко време имат за становище.
Някой е решил дали мълчанието им има последствия.
И някой е решил дали изобщо съществува общ срок за крайния резултат.
Следователно бавната държава не е природно бедствие.
Тя е начин, по който сме решили да организираме държавата.
Следователно можем да я организираме и по друг начин.
Тук е и по-интересният въпрос след европейското решение за отбранителните инвестиции.
Лесният въпрос е:
„Защо за отбраната може толкова бързо?“
Той лесно може да се превърне в поредния спор „за“ или „против“ военните разходи.
Но има много по-полезен въпрос:
Щом можем да организираме администрацията така, когато държавата смята нещо за жизненоважно, защо не я организираме по същия принцип и за останалите жизненоважни неща?
За човек, който чака вода, неговият ВиК проект е жизненоважен.
За човек, който чака лечение — болницата.
За предприятие, което губи часове на границата — мостът.
За регион, който се обезлюдява — пътят и железницата.
А за Русе вторият мост и магистралата не са чертички върху стратегическа карта.
Те са изгубено време всеки ден.
В колоната.
В транспорта.
В бизнеса.
В пропуснатите инвестиции.
В замърсяването.
В живота на хората.
Преди време в „Таралежа“ зададохме въпроса:
„Колко струва бавната държава?“
Може би сега трябва да добавим още един:
„Кой плаща за времето, което държавата губи?“
Защото това време никога не влиза като отделен ред в държавния бюджет.
Но някой винаги плаща за него.
Гражданинът.
Бизнесът.
Градът.
Следващото поколение.
Таралежовият въпрос
Ако за един стратегически проект Европа вече може да постави въпроса:
„Защо още няма решение след 42 работни дни?“
то след колко години гражданите получават правото да попитат държавата:
„А нашият мост къде е?“
