Архив на категория: От моето творчество

За да публикувате в този раздел, моля, попълнете формата в десния панел („Вашият глас“) и изберете рубрика от падащото меню.
След преглед от администратор постът Ви ще бъде публикуван!
Приятно споделяне! :)


Русе: най-красивият град, от който всички бягат

Дунавът, европейската архитектура, древната история и някогашното величие се оказват недостатъчни причини да мечтаеш за живот тук. Днес русенци са унили и обезверени и великолепието около тях не ги радва.

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ / списание BIOGRAPH #81, юни 2018

Центърът на Русе е толкова красив и величествен, че чак поражда недоверие – възможно ли е изобщо да имаме такъв град? Българинът е склонен винаги да се съмнява, когато нещо му изглежда твърде добре. Голям градски площад с достолепна съдебна палата (първата подобна сграда у нас), легендарното Доходно здание (театър „Сава Огнянов“), признато за архитектурен шедьовър и паметник на културата, Паметникът на Свободата, издигнат от ваятеля на Цар Освободител в София Арнолдо Цоки, осем фонтана, всеки от които коренно различен от другите, градина с уникални дървета и 13 улици, които радиално водят към нея… По „главната“ – Александровска – една след друга се нижат сгради в стил необарок, сецесион и неокласицизъм. Всяка от тях би била основната гордост на всеки друг град, но тук е просто една от многото, а нерядко дори е в окаяно състояние. И всичкото това – на няколкостотин метра от Дунава, от чийто висок бряг се открива ослепителна гледка към залязващото слънце. Не само в България – и в цяла Европа подобни градове са рядкост и биха предизвиквали несекваща гордост у местните. Както и нескончаем поток от пришълци – и като туристи, и като желаещи да живеят там.

Е, в Русе не е точно така. Основното усещане, което ме обзема всеки път, когато посещавам родния си град, е за преобладаващо, всепоглъщащо униние. Песимизъм, липса на живец и предприемчивост, недоверие и вечно мърморене, обезверение… Не че това не са типично български черти като цяло, но в Русе те избуяват повече от всеки друг голям град и са в рязък контраст с ослепителния екстериор. Дори навръх Гергьовден, когато е и местният общински празник, физиономиите на русенците, събрали се за концерта на Васил Найденов пред кметството, са преобладаващо уморени, кисели и някак си мнителни. Истински веселите хора са рядкост – предимно младежи, които не се знае дали ще са тук след няколко години…

Като цяло в града не се усеща амбиция да се използва максимално всичко, което историята и географията са му дали. Да си наследник на древно дунавско пристанище, наблизо да имаш средновековен град-крепост като Червен, скалните църкви край село Иваново, уникалния скален манастир в Басарбово, а тримилионен град като румънската столица Букурещ да е само на 70-ина километра разстояние, да разполагаш с исторически музей, еко-музей /аквариум, най-високата телевизионна кула на Балканите и модерна спортна зала, подходяща за всякакви мероприятия, и в същото време да имаш толкова малко хотели и зле развита туристическа индустрия не е нищо по-малко от срамота. Някаква горчива ирония е фактът, че тук всяка година се провежда национално изложение „Уикенд туризъм“. Но хотелите и частните апартаменти, отдавани под наем, са двойно по-малко от тези във Велико Търново например – град, който иначе е над два пъти по-малък.

Ами на русенци просто не им се работи толкова, ще каже някой, и сигурно ще е прав. Но също толкова прави са и онези, които споделят, че в този град открай време методично бива убивана всякаква инициатива, още в зародиш. Просто ей така – било то от любов към рушветите, било то от чиста завист. И това се случва без значение коя политическа сила е на власт. В случая тя е ГЕРБ и градът буквално е феодализиран от близки до нея предприемачи. Те обаче, за разлика от варненските, бургаските или старозагорските, не горят от особено желание да развиват даже своя бизнес, а камо ли града като цяло. Основната им функция се свежда до това да пречат на останалите да ги конкурират с каквото и да било. Така че, колкото и да искаш да се възползваш от притегателната туристическа стойност на Русе и да добавиш нещо към нея – забрави да тръгваш да строиш нов хотел, да отваряш хубаво заведение, да организираш някакви мероприятия тук. Можеш, но само ако си „от нашите“ или ако си плащаш скъпо и прескъпо на когото трябва – до степен, която обезсмисля всякаква инициатива.

И други да са на власт, няма да е по-различно, казват ми патили местни хора – и те ще дойдат със съзнанието, че имат на разположение няколко години, за да се възползват с каквото могат – обществени поръчки, някой апетитен обект без близка конкуренция и яко изнудване за рушвети от малкото останали бизнесмени, които се мъчат да оцелеят.

Добре де, защо в Русе ситуацията изглежда по-безнадеждна от тази в други градове като Варна, Търново, Пловдив, Бургас, Стара Загора?

Толкова ли не се намират хора, способни да разсекат Гордиевия възел? „Ами то ние кога ли сме имали свестен министър от Русе – никога! Дори навремето мустакатият бай Пенчо Кубадински не беше тукашен, а от Разградско“, казват ми възрастни русенци с типичната си сърдита интонация.

По-младите пък са склонни или да вярват в конспиративни теории (например че умишлено се саботира всякакво развитие на Северна България, защото тези от долу, под Балкана, си цакат повече където трябва), да набеждават майката природа (никъде другаде зимата не е толкова продължителна и сковаваща движението) или просто да заключават, че докато не се завърши магистрала „Хемус“ и магистралната връзка с Търново, Русе няма как да живне.

Други пък казват, че дори и тогава положението няма да се промени – заради местните традиции и манталитет. Като легендарен пример се разказва историята как преди години Кирил Домусчиев искал проектът „Лудогорец“ да се случи тук, с местния „Дунав“– със съответния бизнес, който предприемачът планирал успоредно да развива в града. Но му били поискани толкова големи рушвети, че той се насочил към близкия Разград. Сега русенци ходят да гледат европейски футбол на „Лудогорец Арена“ и се подиграват на окаяното състояние на тревното покритие на градския си стадион.

Работещите и печеливши фабрики в града са само няколко, колкото да не е без хич – още един срам за град с перфектно обособени индустриални зони и всички видове транспорт наоколо – железопътен, речен, въздушен. Медицината и в частност стоматологията е една от малкото развити сфери – хора от цяла България, а и от Европа, идват тук, за да си оправят зъбите.

На практика по-способната работна ръка отдавна се е насочила другаде – я към чужбина, я към Варна или София. В местния Русенски университет следват 10 000 студенти, повечето от които моментално заминават нанякъде с дипломите си – да гледат децата на богатите европейци или да им правят масажи в тамошните спа-центрове. За някои от над 30-те специалности вече почти няма желаещи, но ги поддържат всячески и понякога с почти циркова агитация, защото трябва да има щатни места и заплати за близо 500-те преподаватели. Въобще Русе е христоматиен пример за нещо, което съсипва цялата ни страна – държавата бива безжалостно експлоатирана под всякаква форма, частната инициатива е в плен на корупцията, а безхаберието властва навсякъде.

„Досегашният ми живот в този град показва, че каквото и ново да започне да се прави, резултатът винаги е по-лош от старото“, отсича местен интелектуалец, около 50-годишен, излязъл на разходка в приказно красивата градска градина навръх русенския празник. Конкретният повод е амбициозната реконструкция на придунавския булевард и зоната за разходки по брега, която от години стоеше занемарена, буренясала и абсолютно неизползвана, независимо от прекрасната панорама към реката. Всъщност, почти целият град в момента е строителна площадка, очевидно с външно финансиране – ремонтират се улици и булеварди почти навсякъде, както и легендарният хотел „Севастопол“ недалеч от речната гара. Санират се и блокове, а жителите в тях негодуват, че фирмите-изпълнители си вършат задълженията некачествено – с най-нискоразрядната възможна и зле платена работна ръка – и не спазват никакви срокове, защото от алчност са се нагърбили с повече обекти, отколкото могат да поемат. Но парите се усвояват, разбира се.

Друг русенец пък иронизира „паметника на глупостта“ – един от първите русенски молове досами Дунава, който поради лошо планиране и мениджмънт хлопна кепенци и сега стои затворен. Има и още един, напълно завършен, но никога не заработил, както и други два проекта, стопирани в зародиш. В момента функционира един-единствен мол, и то – само той си знае как.

Докато слушам всичко това, се чудя да се смея ли или да се тревожа. Намирам се на ослепително красиво място, в което сякаш на никого не му се живее. Добре де, питам почти раздразнено – а всичките тези хора по кафенетата и ресторантите какви са, с какво се занимават, от какво се издържат? Отговарят ми веднага, че най-голямата част са безработни – по тяхно собствено предпочитание. Родителите им живеят и бачкат в чужбина – Гърция, Германия, Италия, Испания, Англия. Ако на синчето някой му праща по хиляда лева месечно, той тук с тези пари е цар – сипва в голфа бензин, обикаля заведенията и си щрака с пръсти. Такъв човек никога няма да се хване някъде на работа за 600-800 лева. Друга част от клиентелата е на държавна работа – в администрацията, образованието, здравеопазването, полицията. При тях, както вече стана дума, корупцията е ежедневие, с което нямат сериозна причина да се борят. Трети са бачкатори в различни фабрики и фирми, които са се примирили с ниските си заплати, теглят кредит след кредит за нов телевизор или почивка на море и търкат лотарийни талончета до обезумяване. Живеят на принципа „никой не може да ми плати толкова малко, колкото аз заработвам“ и това е тяхната представа за щастието. Има и немалка артистична гилдия, с която градът винаги се е гордял – музиканти, художници, оперни изпълнители и артисти, които обаче са все по-зависими от участия и продажби другаде, извън Русе.

Ситуацията е такава, че ако си млад, енергичен и способен човек с амбиции, за теб просто има един таван на доходите, отвъд който е немислимо да отидеш. Всеки, който иска по-сериозна реализация и добро бъдеще за децата си, мисли за работа и живот в чужбина. „И как няма да е иначе, щом като там стартовото ниво, за най-нискоквалифициран труд, е по-високо от най-горното равнище, до което мога да стигна тук някога? Кога в Русе ще има фирми, наемащи образовани служители с нормални заплати на европейско равнище? Според мен – никога“, хладнокръвно анализира 35-годишен баща на две деца, а на мен ми е трудно да му опонирам.

Ето как, с всеки следващ събеседник, ми се изяснява картинката в Русе – защо всички са мрачни и унили напук на красотата и аристократизма наоколо. Оптимистът в мен продължава мислено да им опонира и да обвинява най-вече тях самите. Но си давам и сметка, че ако поживея известно време техния живот, вероятността да ме обземе подобно бездушие е напълно реална.

Отварям местния вестник „Бряг“ в търсене на по-ведър контрапункт. Има голяма снимка на множеството, събрало се за концерта на Васко Кеца по случай празника на града. На местното летище е имало двудневно авиошоу – състезания с делтапланери, самолети и дори балони. В църквата „Свети Георги“ е пристигнало ценно копие на чудотворна икона от Света гора. Българският и австрийският президенти са посетили Басарбовския манастир. Учениците от местната математическа гимназия обрали всички купи и медали от Фестивала на роботиката в конкуренция с цяла Северна България. 16-годишният русенски пианист Николай Димитров направил нов фурор на международния конкурс „Шопен“ в Румъния. В квартал „Дружба“ – нещо като аналог на софийския „Люлин“ – монтират светещи пешеходни пътеки и велоалеи.

Значи животът все пак не е толкова лош, мисля си, докато седя в местното „Хепи“ досами архитектурния шедьовър, какъвто е театърът. Впрочем, това е може би единственото заведение в града, където що-годе се спазват високи стандарти на кухнята и обслужването. Неслучайно и румънците от близкото Гюргево, идващи с велосипеди, сядат неизменно тук. Сервитьорките получават няколко пъти по-високи заплати от тези на колежките си другаде, но и работят под нетипично за местното ниво напрежение. Затова усещам, че дори и те не се чувстват щастливи – просто средата наоколо сякаш ги дърпа надолу, кара ги да се чувстват прецакани, че трябва да се стараят повече от нормалното. На другата вечер в един от уж хубавите ресторанти на града, който предлага турска и българска национална кухня, сервитьорът забравя част от поръчката ми, а накрая къде извинително, къде подигравателно ми казва, че при тях не може да се плаща с карта, а само кеш… Интересно какво щях да правя, ако бях турист, останал без джобни – щях да търся банкомати наоколо, защото на предприемача тук не му се занимава с европейски технологии на плащане…

Докато се разхождам, почти всяка сграда ме подканя да я снимам. Всеки поглед нагоре моментално ми оправя настроението. Но долу, по улиците и тротоарите на Русе, щъкат хора, които сякаш нямат нищо общо с това – не чувстват този град като свой и не си правят планове за дълъг и щастлив живот в него.

Завършвам този репортаж с най-искреното желание да се окаже, че не съм прав, да бъда опроверган, да се почуствам неудобно, че съм си мислил такива неща. Но по-скоро ще се намерят хора, които ще потвърдят, че и в техните градове е същото, дори по-лошо. И там ще отида да разгледам и да опиша всичко позитивно и негативно. Но такива контрасти като в аристократичния Русе едва ли ще видя другаде.

Източник: https://georginedelchev.com/2018/06/12/ruse-biograph-june-2018/

Светослав Мичев: „Не тъгувай!“

В Клуба на културните дейци беше представена новата книга на русенския писател Светослав Мичев – повестта „Не тъгувай!“.

knigata

 

Актьорът Мариян Савов прочете интригуващ откъс от повестта. Лично Иван Гранитски, който освен шеф на издателство „Захарий Стоянов“ е и редактор на книгата, представи автора и новата му творба.

Присъстващите на събитието изключително топло изразиха своята благодарност към автора за така дълго очакваното му завръщане към перото.

auditorijata

Развълнуван, авторът сподели част от творческите си терзания и идеите, които е въплътил в книгата. Отговаряйки на многобройните въпроси и поздравления, Светослав Мичев обеща скоро да зарадва почитателите си с нова творба.

В залата присъстваха изявени русенски творци, издатели, общественици, читалищни дейци.

„О, будители народни, цял низ светли имена – чисти, сияйни, благородни …“

Българските будители – през Възраждането и днес

„О, будители народни, цял низ светли имена – чисти, сияйни, благородни …“

Това са началните думи от българския Химн на народните будители. Когато го слушам или самата аз го пея, винаги се питам дали има друг народ, който толкова възторжено възпява тези, на които дължи своето пробуждане, духовно просветление, възвишение… Питам се дали има друга страна в света, която има в своя празничен календар ден за прослава чрез химни и тържествени слова на своите учители, читалищни дейци, творците на духовни блага – всички те сеятели на просвета и култура…

Но ние, българите, имаме такъв ден – 1 ноември! Макар и малко позабравен в недалечното минало, този Ден на народните будители възкръсна в българското културно-просветно битие, за да зазвучи отново прекрасният ни химн, за да се чуват отново похвалните слова, за да се изпълнят читалищните салони с народ, зажаднял за звучната българска реч в творбите на нашите писатели и поети-класици…

Един от тях, най-големият, Патриархът, в своята „Епопея на забравените“ нарисува с най-възторжени слова духовния портрет на първия ни възрожденец, който много бденья, утринни пропусна, но пачето перо нивга не изпусна.Паисий Хилендарски!…

vazov-stresni-se

На Вазовата ода като че ли дължим по-ясната си представа за „тоз див Светогорец“, „… монах тъмен, непознат и бледен“, отколкото от историческата наука. Като че ли Вазов по-силно ни убеждава в това, че Паисий е първият наш възрожденец, посял в душата на българина семето на националното самосъзнание, хвърлил „тайно през мрака тогаз най-първата искра в народната свяст“.

Пайсий нарича своята книга скромно „историйца“, но ние знаем, че в нея са събрани най-ярките и неоспорими доказателства за това, че нашият народ  „голям е той бил и пак ще да стане“, „ и че сме имали царства и столици / и от нашта рода светци и патрици“, „че и ний сме дали нещо на светът /и на вси словене книга да четат“…

otec-paisii-234x303

Какво е движело „пачето перо“ на Хилендарския монах, който, според думите на поета, „работи без отдих, почива без сън“? Въпросите следват един след друг – „Що се той мореше с тоя дълъг труд?… Или туй канон бе тежък и безумен, /наложен на него от строгий игумен?“

Отговорът е един и той е в „Предисловието“ към „История славянобългарска“, където четем: „Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих за ваша чест и прослава“. Напълно обяснима е смяната на тона, с който Паисий се обръща към бъдещите читатели и слушатели на неговото „писанье“. Възторгът и преклонението пред великите дела на българските князе и царе, към делата на нашите първоучители и просветители се заменя с гняв и възмущение към родоотстъпниците и отцеругателите, които „не обичат да знаят за  своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език… и се срамуват да се нарекат българи“. На друго място в „книжицата“ се удивляваме на смелостта и законната гордост на Паисий, когато говори за  културния напредък на българите в сравнение с другите славянски народи, най-вече с „русите и московите“, които са имали царства и черковна свобода много години. „Да бяха опитали от това (тук става дума за робството – б.а.), те биха благодарили на българите, защото в толкова страдание и насилие държат неизменно своята вяра.“

Особено важна за нас е оценката, която първият ни възрожденец е успял да направи на цялостното историческо и културно-просветно развитие на нашия народ – от създаването на българската държава, през покръстването и славното дело на Кирил и Методий и техните ученици до времето, в което живее самият той. Многолетният труд на Паисий Хилендарски е ценен и с това, че ни кара да се замислим над много въпроси, които поставя нашето съвремие – познаваме ли миналото на отечеството си, тревожим ли се за неговото настояще и бъдеще, гордеем ли се със славните дела на нашите предци, съхраняваме ли своя език и национална самобитност и в крайна сметка какви сме повече – българи или чуждопоклонници..

Аз самата често се питам дали в наше време има български будители, кой може да бъде наречен будител и в кои среди можем да го открием? И още – само в човешки образ ли можем да възприемем народния будител? Няма ли той и по-широки измерения?

budilnik

Някога Христо Ботев беше нарекъл своя сатиричен вестник „Будилник“, определяйки по този начин основната му мисия – да събуди потъналите в дълбокия робски сън и чрез познатите евангелски слова „И ще бъде ден – ден първий…“ да покаже своята дълбока вяра в изхода от борбата.

Не бихме ли могли днес да погледнем на едно съвременно списание като на своеобразен „будилник“? Макар че на неговата корица е написано с едри латински букви BIOGRAPH, това ежемесечно издание е плод на колективния творчески труд на български интелектуалци – публицисти, писатели, поети, журналисти… На повече от двеста страници са разказани житията на известни хора – имена-легенди не само в българската, но и световната културна история. Любознателният читател научава интересни, непубликувани досега факти от живота на светли личности с изключителен принос за обогатяване и извисяване на българската душевност и култура не само през Възраждането, но и в наши дни – Васил Левски, Учителят Петър Дънов, братята Евлоги и Христо Георгиеви, интелектуалецът Петър Увалиев, блаженопочившият български патриарх Максим, изключителният ни спортист и патриот Кубрат Пулев…

В майския си брой сп. BIOGRAPH помести обширно интервю с един от съвременните представители на българската интелигенция, който наскоро получи изключително високо признание за творческите си постижения. Това е  писателят Милен Русков – новият носител на Наградата за литература на Европейския съюз за 2014 година, чийто роман „Възвишение“ критиците определят като „глътка въздух в днешната задуха – онова литературно събитие, на което бяхме престанали да се надяваме“, роман – „истинско постижение на българската литература“.

В чест на днешните български будители, между които е и младият романист Милен Русков, показал на Европа (надявам се, след време и на целия свят) възвишението на чистата, неподправена българска душевност, звучат финалните хвалебствени слова от Химна на народните будители:

„Чест и вам, дейци днес живи / с дар творящи красоти!

Цял народ с възторг цени ви / кат избраници свети. Вам поклон!…“

mama-zlatna-moneta

 автор: Александрина Шаханова, гр. Русе

zlatnata-moneta

б.р. Есето е отличено с наградата „Златна монета Писменост“ на Националния конкурс „Българските будители през Възраждането и днес“.

УБИЙ ПРОСТАКА С МЪЛЧАНИЕ

УБИЙ ПРОСТАКА С МЪЛЧАНИЕ

Мълчах до скоро. Не че нямам думи

(та те са ми едничкото имане),

но знам, че беше казал някой умен:
простаци се убиват със мълчане.

Обаче не умираха. Напротив –
уютно сред смълчаните им беше,
продаваха на бит пазар живота…
а цял народ в краката им мълчеше.

И чудя се дали да проговоря –
дано пък бесовете да събудя…
Те, лудите, уж нямали умора,
но кой ще ни повярва, щом сме луди?

И нека прах от мен да не остане,
да ме разпънат с всички кръстни знаци:
простаците не страдат от мълчание,
ако не разберат, че са простаци!

Ники Комедвенска

Надписът на снимката гласи: Не питай управника защо е простак. Попитай себе си – защо е управник?!

Хубава си, моя горо!

ХУБАВА СИ, МОЯ ГОРО, ПРЕЗ XXI ВЕК

/ есе /

Автор: Александрина Шаханова

Като жива ценност от поезията на Любен Каравелов е останала само една песен – „Хубава си, моя горо“.

Но каква песен!… Песен, която се пее от българите по всичките краища на света. Пее се с такова носталгично чувство, както се пее „Я кажи ми, облаче ле бяло“…

С какво тази песенна творба докосва най-нежната струна в сърцето на българина, където и да се намира той?

Ако оставим настрана ритмиката и звучните рими, които придават мелодичност на стиховете, „Хубава си, моя горо“ достига до наши дни преди всичко с патриотичния си заряд и с дълбоко нравственото послание, което поетът отправя към хората вече векове наред…

majka-v-gora

 / авторът на есето – Александрина Шаханова /

Знаем, че почти всичко от изящната словесност на Любен Каравелов е написано в чужбина. Знаем също, че когато човек е далеч от това, за което милее, той го вижда в най-хубавата му, романтична светлина. И тук не става дума за нещо, което е извън нас, а за Отечеството ни, за България!… Нещо, което, по думите на друг наш поет от по-ново време

…  е вплетено/ в нашия спомен…/ умира / и пак се заражда /в сърцето/ и носи прекрасното име Р о д и н а!“

В песенната творба на Л. Каравелов метафоричният образ на Родината е  изкристализирал в картини от неповторимата българска природа. Но това е така не само в „Хубава си, моя горо“ – така е и в прочувственото обръщение в „Българи от старо време“: „Обичам те, мое мило Отечество!… Обичам те, мой мили краю! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори!…“ Всичко това трогва до сълзи, защото е написано с кръвта на сърцето, както казва Вазов за своя роман „Под игото“.

Родолюбието е и в парещата болка, която изпитваме, когато се откъснем от всичко, за което милеем, и в желанието си да останем завинаги слети със земята, на която сме родени. Да си припомним как звучи песента на Емил Димитров, превърнала се също както „Хубава си, моя горо“ в химн.

„В мойта хубава страна / и тревата, и пръстта да прегърна.

Нека стана стръкче цвят, / нека вятърът познат ме прегърне…“

И още… Борис Христов – един от най-големите българи на нашето време – и неговото изконно желание да бъде погребан в българска земя… Като че ли са негови думите на Любен Каравелов:

„А комуто стане нужда / веч да те остави,

той не може дорде е жив да те заборави!“

Сега, във второто десетилетие на XXI век, ние сме свидетели на явление, което по своя драматизъм напомня отколешните времена, когато на много хора се е налагало да оставят Родината. Тук не става дума за „невъзвръщенците“, които са предпочели „чужбината“ като по- хубаво и спокойно място за живеене и не се срамуват да сипят хули срещу родния си край, само защото в него нямат възможност за висок стандарт на живот. Тук става дума за тези българи, които не са имали друг изход за оцеляване, освен временно да потърсят спасение в чужбина. Тези емигранти, на които е „станало нужда“ да оставят родината си, плачат, когато говорят за Балгария. И понякога, макар и на много висока цена, макар и за кратко, те се връщат не само да се насладят на красивата ни природа, но и да се „презаредят“ с уханието на „буки и дъбове,…шуми гъсти,… и цветята, и водите, … и божурът, и тревите…“, да вдишат от българската горска прохлада…

За наша радост има и емигранти, които се завръщат завинаги в Отечеството, защото красотата на българската природа, опоетизирана  от Л. Каравелов в „Хубава си, моя горо“, „като куршум пада / на сърцето, което е всякогаш готово, да поплаче, кога види в природата ново“…

И слава Богу, че се срещат и такива българи днес, когато страната ни има нужда от млади и образовани хора, получили висока специализация в чужбина, решили да дадат своя дял в трудното съвземане на родината си, в нейния мъчителен преход към европейския стандарт на живот. Тези „възвръщенци“, решили да се посветят на България в най-тежките ѝ дни, са достойни наследници на онова родолюбиво поколение, което се е заклело, че „дорде е живо“ няма да забрави Отечеството и е пожелало „да изтлее“ под сенките на неговата хубава и благодатна гора…

 Бел. ред.: Есето е наградено в Националния конкурс, организиран от РБ „Любен Каравелов“

Поетично обръщение към Ген. Румен Радев

ПОЕТИЧНО ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ГЕНЕРАЛ РАДЕВ

Господин Генерал, отгоре
изглеждат като мравки хората
и се не чува що говорят.
А те приказват, не мърморят:
– България пустеещ европейски двор е.
– Днес няма я Вапцаровата вяра светла,
че песен е животът, ден от пролет…
Дори да сме били в червена едноцветност –
вървяхме все нагоре, бяхме в полет…
– Внушиха ни: „Държавата е мащеха!”
и светъл хоризонт ни обещаха…
…На тази мащеха богатството прибраха,
на нас пък майката ни разтакаха…
Дори ни… обезгащиха!
– Страната – някога сред челните,
пак първа е… – в класациите…, черните…
– Стопанство, армия, образование,
култура и наука, знание,
здравеопазване и спорт,
търговски връзки и транспорт… –
ограбване – тотално.
– Разруха – повсеместна.
– За тях е „Капиталът“,
за нас пък – „Манифестът“…
– Отгоре сто на сто се виждат магистрали,
ала народа – кучета го яли!
– Малцина яхват си колите скъпи,
за да почиват на егейски юг…
За мнозинството е денят окъпан
във труд, лишения; лишения и труд…
– С труда на 2-3 поколения
градено беше бащино огнище.
От нас отнеха построеното…
– Но кой ще чуй: „Елате и ни вижте!“?

…Ти имаш, Генерале, нашата подкрепа.
И вярваме, че думите ти имат стойност…
И нека с теб България не крета,
и нека от деня си хвърлим крепа,
и че сме българи, да казваме с достойнство!

автор:
Живодар ДУШКОВ
Р у с е

Откъс от романа „Пилигримът и живата вода“ – автор Александър Неделчев

Piligrim-korica

ГЛАВА ШЕСТА
Четвъртата планета беше планетата на един бизнесмен.Този човек беше толкова зает, че дори не вдигна глава, когато малкият принц пристигна.

 

* * *

Скъсаха го за пръв и единствен път през юнската сесия на трети курс. По философия – любимия му предмет. Беше чел за изпита много и с истинско удоволствие. Дори научи наизуст един цитат от Енгелс, почти цяла страница, който го беше впечатлил особено силно. В него се обясняваше как „не може и не бива социализмът да побеждава в слабо или дори средно развити държави. Защото производителните сили не са достигнали онова свое ниво на развитие, което да изисква коренно различни производствени отношения…”

Боян беше от онези малцина студенти, които четяха с интерес не само учебниците по политикономия и философия, а и самите научни трудове на класиците. Дори „Капиталът” прочете, подчертавайки си с молив и препрочитайки най-важните според него пасажи. Когато след това четеше препоръчаните им монографии на български и съветски учени, той се учудваше на догматичния начин, по който те много елементарно и слагачески тълкуваха и разясняваха тезите и идеите на класиците. И това при положение, че в трудовете на Маркс и Енгелс многократно и изрично се подчертаваше как точно това не бива в никакъв случай да се прави. И как бързо се променя действителността и обществените отношения, в следствие на научните открития, новите технологии и възможности за обмен на знания. Беше се опитал да намери и прочете и нещо от критиците на философията им, за да добие по-пълна и реална представа за стойността на самото марксистко учение. Но в библиотеките имаше само критика срещу критиците. Самите им оригинални публикации просто не се издаваха и отпечатваха тогава и до тях имаха достъп само онези приближени до властта учени, които трябваше да ги оборват и да громят аргументите им.

Предварително си беше решил, че какъвто и въпрос да му се паднеше на изпита, той ще намери повод да цитира старателно назубрения откъс от Енгелс. И го направи. Изпитваше го някакъв главен асистент, доста посредствен преподавател и голям натегач. Без да влиза в спор с Боян по същността на цитата, той му зададе два закопаващи го допълнителни въпроса. Бяха нещо от рода на „Какво е казал Римският клуб за екологичната криза?”. Или „Какво е мнението на Карл Каутски за учението на Малтус?”

– Не мога да отговоря на въпроса. За Малтус мога да говоря, но не знам какво е казал Каутски за него – каза Боян. – Мисля, че в учебника нищо не е написано и за Римския клуб.

– Съжалявам, колега. Вчера скъсах един студент заради същия въпрос. Няма как да ви пусна и вас, съжалявам! – подаде му той книжката с доволна физиономия. – Има доста по темата в списание „Философска мисъл”. А и аз говорих по тези въпроси на лекциите си.

– Но аз нямах възможност да ги посещавам – опита се да се защити Боян. – Учихме в Москва през този семестър.

– Заповядайте на поправката, колега. Няма нищо фатално. Сигурен съм, че ще се справите – беше му отговорил с някаква ехидна усмивчица онзи.

Още от първи курс двамата с Николай се бяха запалили по философията и политикономията. И през последната година от следването си по цели нощи дискутираха за бъдещето на света. Сравняваха двете доминиращи тогава и противостоящи си обществени системи. Боян му разказваше за споровете им в Москва. Ники беше по-отявлен привърженик на западния начин на живот от него. Но и двамата знаеха, че в обществото им има нещо изначално сбъркано. Нещо, което ограничава инициативата на хората. Прави ги пасивни. Или съвсем отрано ги превръща в слепи кариеристи. Защо държава, като огромния и пълен с какви ли не ресурси СССР, да не може да произведе, например, достатъчно хубави дрехи за гражданите си? Защо се прехласваме по лъскавите западни автомобили, касетофони или телевизори, а не ги произвеждаме и ние? Толкова ли е сложно дори една проста качествена дъвка да се измисли, по дяволите!? Какво от това, че руснаците са първи в Космоса, след като и при тях, както тук, всичко е тотален дефицит?

Друг път се питаха с какво един обикновен работник е по-заслужил от един учител, например. Защо багеристът или стругарят получаваха в пъти по-високи заплати от един преподавател в университет? Защо бащата на Ники може да изкарва в Либия по хиляда и петстотин – две хиляди долара на месец, а тук колегите му да вземат едва по сто и осемдесет – двеста лева? И как може по такъв догматичен начин да се приема и да се проповядва като религия учението на Маркс и Енгелс? Та нали те самите са предупреждавали, че светът ще се развива и променя все по-бързо и трябва да се отчитат новите реалности и предизвикателства в обществените отношения?

Четяха във вестниците и обсъждаха дори решенията на пленумите на ЦК на БКП, с напразната надежда да открият отговорите на подобни въпроси, които не им даваха мира. И въобще не можеха да проумеят защо не се вземат и приложат и тук онези добри западни практики, които мотивираха хората много по-успешно, отколкото страхът от наказание. И които стимулираха в много по-голяма степен инициативата и естествения за човека стремеж към изява и признание. Добре, нека да няма частна собственост върху средствата за производство, щом това е най-голямото зло, разсъждаваха те. Но какво пречи онези, които могат и искат да дават повече на обществото със своите знания, талант, изобретателност или умения да получават по достойнство за труда си? Кому е нужна цялата тази изкуствена уравновиловка? И къде изобщо остава лозунгът „От всекиго според способностите, всекиму според труда!” Нима може да просперира едно общество, в което масата от посредствени и завистливи бездарници налага волята си над онези, които единствено биха могли да го изтеглят напред? Какво изобщо означава тази прехвалена „диктатура на пролетариата”, след като за истински пролетарии се смятаха най-необразованите и занимаващи се със затъпяващ ги допълнително физически или чисто механичен труд хора? Над кого е този диктат, след като вече няма богаташи и експлоататори, питаха се те двамата и спореха разгорещено до късно по нощите…