Русенски
Русенски таралеж | Новини и анализи

Архив на категория: Любопитно и интересно

За да публикувате в този раздел, моля, попълнете формата в десния панел („Вашият глас“) и изберете рубрика от падащото меню.
След преглед от администратор постът Ви ще бъде публикуван!
Приятно споделяне! :)


Русе

Живодар Душков

ИСТОРИЯТА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА

Тя можеше да бъде скрита
в килията, сред куп от ръкописи,
но сякаш провидял искрите,
с друг път ориса я Паисий –
на българите към душите.

Да спре го, не успя умората.
Преброди той села, паланки.
В словата вслушваха се хората,
изчезваше в очите сянка –
тъй изгревен изглеждаше просторът…

Свободен свят пред тях изграждаше
Паисий, взрян във бъднини.
От пепелта искри изваждаше,
просветваха отминалите дни
и древна памет се възраждаше…

„Сам Господ Бог така отсъдил
и дал ни къс от Рая за Родина.
Светци сме имали, царе – премъдри,
с вразите си били сме силни…
България била е и ще бъде!“

5 изумителни предсказания на Карл Маркс, които се сбъдват в момента, ето какво ни чака… Затъваме ли в блатото на великата рецесия без пари дори за здраве, но с iPhone 5S в ръката

В последно време хората често си спомнят за Карл Маркс – от Раш Лимбо, който обвини римския папа Франциск, че е „чист марксист”, до автора от Washington Times, който нарече „упорит марксист” кмета на Ню Йорк (Бил де Блазио). Но много, както и до сега, не съвсем разбират идеите на Маркс – най-острият критик на капитализма, пише Шон Макелви в Rolling stone.
Мнозинството от нас някога са чували, че този радикален икономист предсказва неизбежната смяна на капитализма с комунизма, но ние често не разбираме защо Маркс е смятал, че това неизбежно ще се случи. В произведенията на Карл Маркс (много от които той написал още преди Гражданската война в САЩ), се съдържат описания на някои аспекти от съвременния капитализъм – от великата рецесия, започнала през 2008 г., до iPhone 5S , намиращ се в джоба ни.

По-долу, предоставяме няколко факти от живота през 2014., които са предсказани от Маркс, преди повече от век, при анализа на капитализма.

1. Великата рецесия (хаотичната природа на капитализма)

Ключовият аспект в учението на Маркс е тъкмо хаотичната, склонна към кризи, природа на капитализма. Маркс твърди, че неограниченият стремеж към печалба, рано или късно, ще застави компаниите да автоматизират работните места и да започнат все по-голямо и по-голямо производство на стоки, като едновременно с това занижават работната заплата, докато, в края на краищата, работниците няма да са в състояние да закупят продукта на труда си. Без всякакво съмнение, в нашата съвременната история, от Великата рецесия, до икономическия балон на интернет-компаниите, можем да открием признаци на това, което Маркс нарича „фиктивен капитализъм”, т.е. такива финансови инструменти като облигациите или сделки с кредитни неустойки. Ние произвеждаме ли произвеждаме, докато не остане никой, който да може да купи продукцията ни. Развитието на този цикъл наблюдаваме и до момента: Простичко казано – именно това и стана причина за краха на пазара на недвижимостта през 2008 г. Нарастващото през десетилетията неравенство доведе до съкращаване на доходите, което застави много от бедните американци още по-дълбоко да потънат в дългове. Когато същите тези ипотечни длъжници масово престанаха да погасяват задълженията си по изплащане на кредитите, фасадата на двореца рухна както и предсказваше Маркс.

2. iPhone 5S (мними потребности)

Маркс предупреждаваше за склонността на капиталистите да внушават, че стоките, които хората следва да закупят, са особено ценни, въпреки че това могат да са по същество ненужни стоки и услуги, така че с времето ще се стигне до следното: потребителят ще стане „изобретателен и пресметлив роб на нечовешки, изтънчени, неестествени и измислени желания”. Това е твърде язвителна, но точна характеристика на съвременните американци, които се наслаждават на невероятен разкош и постояно изпитват потребност да придобиват нови и нови вещи. Да вземем, например, iPhone 5S, който си купихте. Нима той е наистина по-добър от iPhone 5, който си купихте миналата година, или iPhone 4S, който си купихте по-миналата година? Помислете над това, каква е тази ваша потребност – истинска или мнима ? В същото време, докато много китайци се разболяват от рак, заради електронните отпадъци, глобалните корпорации разгръщат мащабни рекламни кампании, призоваващи ни към унищожаване на напълно годните за употреба стоки, без каквито и да са причини. Ако Маркс би видял всичко това, със сигурност би кимнал снизходително с глава и би се подсмихнал.

3. МВФ (глобалният капитализъм)

Размислите на Маркс за свръхпроизводството, го довеждат до предсказване на явлението, което сега наричаме глобализация , т.е. разпространение на капитализма по целия свят в търсене на нови пазари. „Постоянната потребност към разширяване на пазара, за да се продаде продукцията, принуждава буржоазита да плъзне по цялото земно кълбо.” – пише Маркс. – „Навсякъде тя е длъжна да се внедри, навсякъде се разполага, навсякъде прави връзки помежду си.” Макар днес тези идеи да изглеждат очевидна истина, Маркс ги изрича още през 1848 г., т.е. 100 години преди началото на глобализацията. Той не само точно предсказва това, което ще се случи през 20 век, но обяснява също и причините за явлението: непрестанното търсене на нови пазари и евтина работна сила, а също и постоянната потребност за придобиване на нови ресурси – това са чудовищата, който трябва непрекъснато да бъдат хранени.

4. Walmart (монополите)

Класическата икономическа теория твърди, че конкуренцията е естествена и способна на самозапазващо се съществуване. Но Маркс предсказва, че цялата икономическа власт, в края на краищата се стреми да се съсредоточи в ръцете на малък брой корпорации-монополи, които са готови да се бият помежду си. Това, вероятно, е звучало твърде странно в края на 19 век. Както пише историкът Ричард Хофщадтер, „тогава американците смятаха за естествено имуществото да се разпредели между всички, а политическата власт да се децентрализира”. Но вече през 20 век, посочената от Маркс тенденция започна стремително да се засилва и да се утвърждава. Семейните магазинчета започнаха да се изтласкват от хипермаркетите-монополисти, (такива като Walmart), на мястото на местните малки банки дойдоха световните банки, – такива като J.P. Morgan Chase, а малките фермерски стопанства изчезнаха под натиска на селскостопански корпорации като Archer Daniels Midland. Техническият свят също се превръщаше все повече и повече в един централизиран свят: големите компании поглъщаха малките фирми толкова бързо, че свят да ти се завие. Политиците вече твърдят, че са останали само трохи от малкия бизнес. Някои от политиците продължават да приемат твърди антимонополни закони. Но всички разбираме, че големият бизнес ще остане редом до нас, при това – по всяка вероятност завинаги.

5. Ниските заплати, високите доходи (резервната армия на промишления труд)

Маркс твърди, че работната заплата ще бъде държана ниска от „резервната армия на труда”, което се обяснява от класическите икономически закони: капиталистът винаги ще иска да плаща за труд колкото се може по-малко, което е най-лесно да се направи, когато има твърде много незаети работници. Тогава, според анализа на Маркс, може да се каже, че при рецесия, високото равнище на безработица няма да позволи нарастване на заплатите, независимо от резкия ръст на печалбите: хората ще бъдат толкова притеснени от безработицата, че просто няма да искат да напуснат работата си, колкото и да са ужасни условията на труд. Дори авторитетният Wall Street Journal предупреждава: „В последно време, в американската икономика се промъкват някои марксистки идеи. Корпоративната печалба стремително се увеличава, ръстът на производителността позволява на компаниите да укрепват, но това не помага по никакъв начин за намаляване на гигантската армия от безработни”. Явлението се обяснява с факта, че работниците се страхуват да изгубят работните си места и затова не могат да диктуват условията си пред работодателите-капиталисти. Без съмнение, най-подходящото време за справедлив ръст би настъпил само когато имаме „пълна заетост” , т.е. безработицата да падне толкова, че работниците да могат да заплашват работодателите с напускане на работното място и намиране на нова работа.

Заключение

Маркс не е бил прав за много неща. Но повечето от творчеството му се фокусира върху критика на капитализма, а не върху предложение за това с какво да го замени, което го остави отворено за неправилно тълкуване от безумци като Сталин през 20-ти век. Но трудовете му все още обясняват нашия свят по адекватен начин. Когато Карл Маркс в „Манифест на Комунистическата партия” призовава за прогресивно подоходно облагане, в света няма все още нито една държава, която би могла да направи това. Сега, в света, практически не останаха държави, в които да не се прилага прогресивно подоходно облагане. То се превърна в един от инструментите, с които САЩ се борят срещу неравенството на доходите. Така Маркс и неговата критика на моралните принципи на капитализма, а също и ярките прозрения за последствията от капитализма в исторически контекст, са достатъчно актуални и днес, за да се върнем отново към него, или за да решим най-накрая да го прочетем.

Както пише Робърт Хайлброунър: „Ние се обръщаме към Маркс не защото той е непогрешим, а защото е неизбежен”. Днес в света има главозамайващо богатство и безнадеждна нищета. В ръцете на 85-те най-богати хора на земята има повече пари, отколкото в ръцете на 3-милиардната армия от бедняци.

Т.е. знаменитият лозунг „Пролетарии от всички страни, съединявайте се! Вие няма какво да загубите, освен оковите си.”, и до днес не е загубил актуалността си.

http://www.blitz.bg/news/article/393530

ИМЕНАТА НА МАРКС, ПЛЕХАНОВ И БАЙРОН В СТИХОТВОРЕНИЕ ОТПРЕДИ 130 ГОДИНИ

ИМЕНАТА НА МАРКС, ПЛЕХАНОВ И БАЙРОН
В СТИХОТВОРЕНИЕ ОТПРЕДИ 130 ГОДИНИ

През 2013 г. публикувах преглед на стихове, посветени на Съединението и на Сръбско-българската война, пръснати по страниците на русенския вестник „Славянин“. Това са творби, чиито автори са най-обикновени българи-читатели на медията, намерили за уместно да изразят своите патриотични чувства посредством поезията. Стихотворенията са отпечатани през 1885-1886 г. и изпреварват Вазовата стихосбирка „Сливница“.
Публикацията ми бе в научно издание и ако се връщам към нея, то е заради едно-единствено стихотворение. Творбата е без заглавие, а нейн автор е С.К. от Троян. Публикувана е в брой 26 от 12 октомври 1885 г.Състои се от девет четиристишия. Интересни са първото и четвъртото.
Га прочитам лорд Байрона,
мисли идат ми наум.
Но, га чуя злий Мамона*,
аз кълня го, правя шум.
В края на стихотворението авторът е пояснил значението на Мамон (*Чорбаджийски бог), но не и името на Джордж Байрон. Ще отбележа, че За първи път през 1871 г. в сп. „Читалище“ е отпечатан текстът „Чърти от живота на лорда Байрона“.
Четвъртият куплет е още по-любопитен:
Гледам Маркса и Плехана,
чета Ботевия гимн,
па се чудя що погана
го обича като син.
От изследване на Георги Младжов се знае, че името на Карл Маркс става известно на българския читател през 1872 г. – чрез цариградския вестник „Право“, и през 1883 г. – чрез издаваните в Източна Румелия вестници „Южна България“, „Народний глас“ и „Марица“. Допускам, че във в. „Славянин“ името Маркс се появява за първи път в… стихотворение.
За Г.В.Плеханов може да се направи не само същият извод, но дори и да се разшири: това е въобще първото споменаване на името му в нашия печат. Почти преди 60 години изследователят Ангел Христов (Веков) посочи, че първото Плеханово произведение на български език – „Първи май – годишният празник на работниците от целия свят“, е отпечатано чак през 1892 г.
Дори да се приеме като хипотеза, че Карл Маркс, Георгий В. Плеханов и лорд Байрон са включени за първи път в стихотворение, написано и отпечатано през 1885 година, е най-малкото любопитен факт.

Живодар Душков

И след седем десетилетия Васила Илиева (Вася Бойчева) си остава „Вася – гвардейката, Вася – фронтовачката“

И след седем десетилетия Васила Илиева (Вася Бойчева)
си остава „Вася – гвардейката, Вася – фронтовачката“

На 1 юни 2016 г. в Русе бе открит Мемориал на загиналиге във войните. Сред официалните лица бе и Васила Илиева (Вася Бойчева) – председател на Областния съвет на Съюза на ветераните–Русе от войните. Под нейно ръководство миналата година се проведе обществено обсъждане на проектите за този мемориал, утвърди се един от тях, който и се реализира. Присъстващите бяхме впечатлени от жаркото й и живо слово, от ордените и медалите върху военната й униформа – отличията, от които държавата ни в последния четвърт век се отказа; но всяко от които напомня за сражения и битки, за спасен живот или загуба на боен другар на фронта на войната или за победи на трудовия фронт…
Васила Илиева (Вася Бойчева) е родена на 31 март 1927 г. в с. Гагаля (дн. Николово), Русенско. Едва 6-годишна остава сираче, тъй като баща ѝ Стоил Касабов, участник в Септемврийското въстание, е убит от жандармеристите броени дни преди края на 1933-а. 17-годишното момиче, още не завършило Девическата гимназия в Русе, възприема като своя кауза мобилизиращите думи „Всичко за фронта, всичко за победата“ и на 10 октомври 1944 г. постъпва доброволка. Заедно с Луна Джейн (сестра на известната русенска антифашистка, политкомисар на Червенската партизанска чета Тинка Джейн – 1921-1943 ) и с Паломба Ешкенази попадат в Първа гвардейска рота, чийто командир е поручик Атанас Пенев. Под негово ръководство изучават стрелково дело и тактика, придобиват и практически умения, които ще им бъдат необходими на фронта. След краткото военно обучение в Русе заминават в София. Тук Вася се обучава в Медико-санитарната школа на Българския червен кръст. На фронта попада като част от състава на 12. плевенска тежко-хирургическа болница. Разполагат се в Ихарошберен (Унгария). Главният лекар д-р Чомаков бащински съветва медицинските сестри и санитарите, които извеждат от предната линия ранените, да помагат, но и да се пазят от вражеските куршуми. В спомените на Вася Бойчева най-ужасни били дните от 6 до 10 март 1945 г., когато вследствие на нескончаемия обстрел земята почервеняла от кръвта на убитите и ранените български войници. В паметта ѝ тези дни остават като „голямото клане“, независимо че не става въпрос за използването на щикове и ножове. Районът на болницата– въпреки огромния червен кръст, нарисуван върху покрива с цел да „сигнализира“ що за обект е сградата, бил обсипан с тонове бомби и на 6 май…
След години Нейно Величество Случайността предлага щастлива среща. Васила Илиева (Вася Бойчева) е част от българската делегация, посетила Москва по повод 50-годишнината от Девети май. Пред препълнената с ветерани огромна зала нашата гвардейка разказала и за жертвите, и за това как тя била ранена и благодарение грижите на „д-р Ольга“ – една от лекарките от прифронтовите лазарети на Червената армия, оживяла… Внезапно от един от балконите се чул женски глас, а думите отекнали сред притихналата аудитория: „Здравствуй, Василиса! Здравствуй, милая!“. Била „д-р Ольга“…

В отминал ден са
изстрели,
фугаси,
оръдия
и огненохвъргачки,
ала и днес
в съня си
медсестрата Вася
за мъртвите войници
горко плаче…
В сърцето
болката
все не угася…
и Вася
пак Гвардейка е
и Фронтовачка.

Живодар Душков

Русе: най-красивият град, от който всички бягат

Дунавът, европейската архитектура, древната история и някогашното величие се оказват недостатъчни причини да мечтаеш за живот тук. Днес русенци са унили и обезверени и великолепието около тях не ги радва.

ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ / списание BIOGRAPH #81, юни 2018

Центърът на Русе е толкова красив и величествен, че чак поражда недоверие – възможно ли е изобщо да имаме такъв град? Българинът е склонен винаги да се съмнява, когато нещо му изглежда твърде добре. Голям градски площад с достолепна съдебна палата (първата подобна сграда у нас), легендарното Доходно здание (театър „Сава Огнянов“), признато за архитектурен шедьовър и паметник на културата, Паметникът на Свободата, издигнат от ваятеля на Цар Освободител в София Арнолдо Цоки, осем фонтана, всеки от които коренно различен от другите, градина с уникални дървета и 13 улици, които радиално водят към нея… По „главната“ – Александровска – една след друга се нижат сгради в стил необарок, сецесион и неокласицизъм. Всяка от тях би била основната гордост на всеки друг град, но тук е просто една от многото, а нерядко дори е в окаяно състояние. И всичкото това – на няколкостотин метра от Дунава, от чийто висок бряг се открива ослепителна гледка към залязващото слънце. Не само в България – и в цяла Европа подобни градове са рядкост и биха предизвиквали несекваща гордост у местните. Както и нескончаем поток от пришълци – и като туристи, и като желаещи да живеят там.

Е, в Русе не е точно така. Основното усещане, което ме обзема всеки път, когато посещавам родния си град, е за преобладаващо, всепоглъщащо униние. Песимизъм, липса на живец и предприемчивост, недоверие и вечно мърморене, обезверение… Не че това не са типично български черти като цяло, но в Русе те избуяват повече от всеки друг голям град и са в рязък контраст с ослепителния екстериор. Дори навръх Гергьовден, когато е и местният общински празник, физиономиите на русенците, събрали се за концерта на Васил Найденов пред кметството, са преобладаващо уморени, кисели и някак си мнителни. Истински веселите хора са рядкост – предимно младежи, които не се знае дали ще са тук след няколко години…

Като цяло в града не се усеща амбиция да се използва максимално всичко, което историята и географията са му дали. Да си наследник на древно дунавско пристанище, наблизо да имаш средновековен град-крепост като Червен, скалните църкви край село Иваново, уникалния скален манастир в Басарбово, а тримилионен град като румънската столица Букурещ да е само на 70-ина километра разстояние, да разполагаш с исторически музей, еко-музей /аквариум, най-високата телевизионна кула на Балканите и модерна спортна зала, подходяща за всякакви мероприятия, и в същото време да имаш толкова малко хотели и зле развита туристическа индустрия не е нищо по-малко от срамота. Някаква горчива ирония е фактът, че тук всяка година се провежда национално изложение „Уикенд туризъм“. Но хотелите и частните апартаменти, отдавани под наем, са двойно по-малко от тези във Велико Търново например – град, който иначе е над два пъти по-малък.

Ами на русенци просто не им се работи толкова, ще каже някой, и сигурно ще е прав. Но също толкова прави са и онези, които споделят, че в този град открай време методично бива убивана всякаква инициатива, още в зародиш. Просто ей така – било то от любов към рушветите, било то от чиста завист. И това се случва без значение коя политическа сила е на власт. В случая тя е ГЕРБ и градът буквално е феодализиран от близки до нея предприемачи. Те обаче, за разлика от варненските, бургаските или старозагорските, не горят от особено желание да развиват даже своя бизнес, а камо ли града като цяло. Основната им функция се свежда до това да пречат на останалите да ги конкурират с каквото и да било. Така че, колкото и да искаш да се възползваш от притегателната туристическа стойност на Русе и да добавиш нещо към нея – забрави да тръгваш да строиш нов хотел, да отваряш хубаво заведение, да организираш някакви мероприятия тук. Можеш, но само ако си „от нашите“ или ако си плащаш скъпо и прескъпо на когото трябва – до степен, която обезсмисля всякаква инициатива.

И други да са на власт, няма да е по-различно, казват ми патили местни хора – и те ще дойдат със съзнанието, че имат на разположение няколко години, за да се възползват с каквото могат – обществени поръчки, някой апетитен обект без близка конкуренция и яко изнудване за рушвети от малкото останали бизнесмени, които се мъчат да оцелеят.

Добре де, защо в Русе ситуацията изглежда по-безнадеждна от тази в други градове като Варна, Търново, Пловдив, Бургас, Стара Загора?

Толкова ли не се намират хора, способни да разсекат Гордиевия възел? „Ами то ние кога ли сме имали свестен министър от Русе – никога! Дори навремето мустакатият бай Пенчо Кубадински не беше тукашен, а от Разградско“, казват ми възрастни русенци с типичната си сърдита интонация.

По-младите пък са склонни или да вярват в конспиративни теории (например че умишлено се саботира всякакво развитие на Северна България, защото тези от долу, под Балкана, си цакат повече където трябва), да набеждават майката природа (никъде другаде зимата не е толкова продължителна и сковаваща движението) или просто да заключават, че докато не се завърши магистрала „Хемус“ и магистралната връзка с Търново, Русе няма как да живне.

Други пък казват, че дори и тогава положението няма да се промени – заради местните традиции и манталитет. Като легендарен пример се разказва историята как преди години Кирил Домусчиев искал проектът „Лудогорец“ да се случи тук, с местния „Дунав“– със съответния бизнес, който предприемачът планирал успоредно да развива в града. Но му били поискани толкова големи рушвети, че той се насочил към близкия Разград. Сега русенци ходят да гледат европейски футбол на „Лудогорец Арена“ и се подиграват на окаяното състояние на тревното покритие на градския си стадион.

Работещите и печеливши фабрики в града са само няколко, колкото да не е без хич – още един срам за град с перфектно обособени индустриални зони и всички видове транспорт наоколо – железопътен, речен, въздушен. Медицината и в частност стоматологията е една от малкото развити сфери – хора от цяла България, а и от Европа, идват тук, за да си оправят зъбите.

На практика по-способната работна ръка отдавна се е насочила другаде – я към чужбина, я към Варна или София. В местния Русенски университет следват 10 000 студенти, повечето от които моментално заминават нанякъде с дипломите си – да гледат децата на богатите европейци или да им правят масажи в тамошните спа-центрове. За някои от над 30-те специалности вече почти няма желаещи, но ги поддържат всячески и понякога с почти циркова агитация, защото трябва да има щатни места и заплати за близо 500-те преподаватели. Въобще Русе е христоматиен пример за нещо, което съсипва цялата ни страна – държавата бива безжалостно експлоатирана под всякаква форма, частната инициатива е в плен на корупцията, а безхаберието властва навсякъде.

„Досегашният ми живот в този град показва, че каквото и ново да започне да се прави, резултатът винаги е по-лош от старото“, отсича местен интелектуалец, около 50-годишен, излязъл на разходка в приказно красивата градска градина навръх русенския празник. Конкретният повод е амбициозната реконструкция на придунавския булевард и зоната за разходки по брега, която от години стоеше занемарена, буренясала и абсолютно неизползвана, независимо от прекрасната панорама към реката. Всъщност, почти целият град в момента е строителна площадка, очевидно с външно финансиране – ремонтират се улици и булеварди почти навсякъде, както и легендарният хотел „Севастопол“ недалеч от речната гара. Санират се и блокове, а жителите в тях негодуват, че фирмите-изпълнители си вършат задълженията некачествено – с най-нискоразрядната възможна и зле платена работна ръка – и не спазват никакви срокове, защото от алчност са се нагърбили с повече обекти, отколкото могат да поемат. Но парите се усвояват, разбира се.

Друг русенец пък иронизира „паметника на глупостта“ – един от първите русенски молове досами Дунава, който поради лошо планиране и мениджмънт хлопна кепенци и сега стои затворен. Има и още един, напълно завършен, но никога не заработил, както и други два проекта, стопирани в зародиш. В момента функционира един-единствен мол, и то – само той си знае как.

Докато слушам всичко това, се чудя да се смея ли или да се тревожа. Намирам се на ослепително красиво място, в което сякаш на никого не му се живее. Добре де, питам почти раздразнено – а всичките тези хора по кафенетата и ресторантите какви са, с какво се занимават, от какво се издържат? Отговарят ми веднага, че най-голямата част са безработни – по тяхно собствено предпочитание. Родителите им живеят и бачкат в чужбина – Гърция, Германия, Италия, Испания, Англия. Ако на синчето някой му праща по хиляда лева месечно, той тук с тези пари е цар – сипва в голфа бензин, обикаля заведенията и си щрака с пръсти. Такъв човек никога няма да се хване някъде на работа за 600-800 лева. Друга част от клиентелата е на държавна работа – в администрацията, образованието, здравеопазването, полицията. При тях, както вече стана дума, корупцията е ежедневие, с което нямат сериозна причина да се борят. Трети са бачкатори в различни фабрики и фирми, които са се примирили с ниските си заплати, теглят кредит след кредит за нов телевизор или почивка на море и търкат лотарийни талончета до обезумяване. Живеят на принципа „никой не може да ми плати толкова малко, колкото аз заработвам“ и това е тяхната представа за щастието. Има и немалка артистична гилдия, с която градът винаги се е гордял – музиканти, художници, оперни изпълнители и артисти, които обаче са все по-зависими от участия и продажби другаде, извън Русе.

Ситуацията е такава, че ако си млад, енергичен и способен човек с амбиции, за теб просто има един таван на доходите, отвъд който е немислимо да отидеш. Всеки, който иска по-сериозна реализация и добро бъдеще за децата си, мисли за работа и живот в чужбина. „И как няма да е иначе, щом като там стартовото ниво, за най-нискоквалифициран труд, е по-високо от най-горното равнище, до което мога да стигна тук някога? Кога в Русе ще има фирми, наемащи образовани служители с нормални заплати на европейско равнище? Според мен – никога“, хладнокръвно анализира 35-годишен баща на две деца, а на мен ми е трудно да му опонирам.

Ето как, с всеки следващ събеседник, ми се изяснява картинката в Русе – защо всички са мрачни и унили напук на красотата и аристократизма наоколо. Оптимистът в мен продължава мислено да им опонира и да обвинява най-вече тях самите. Но си давам и сметка, че ако поживея известно време техния живот, вероятността да ме обземе подобно бездушие е напълно реална.

Отварям местния вестник „Бряг“ в търсене на по-ведър контрапункт. Има голяма снимка на множеството, събрало се за концерта на Васко Кеца по случай празника на града. На местното летище е имало двудневно авиошоу – състезания с делтапланери, самолети и дори балони. В църквата „Свети Георги“ е пристигнало ценно копие на чудотворна икона от Света гора. Българският и австрийският президенти са посетили Басарбовския манастир. Учениците от местната математическа гимназия обрали всички купи и медали от Фестивала на роботиката в конкуренция с цяла Северна България. 16-годишният русенски пианист Николай Димитров направил нов фурор на международния конкурс „Шопен“ в Румъния. В квартал „Дружба“ – нещо като аналог на софийския „Люлин“ – монтират светещи пешеходни пътеки и велоалеи.

Значи животът все пак не е толкова лош, мисля си, докато седя в местното „Хепи“ досами архитектурния шедьовър, какъвто е театърът. Впрочем, това е може би единственото заведение в града, където що-годе се спазват високи стандарти на кухнята и обслужването. Неслучайно и румънците от близкото Гюргево, идващи с велосипеди, сядат неизменно тук. Сервитьорките получават няколко пъти по-високи заплати от тези на колежките си другаде, но и работят под нетипично за местното ниво напрежение. Затова усещам, че дори и те не се чувстват щастливи – просто средата наоколо сякаш ги дърпа надолу, кара ги да се чувстват прецакани, че трябва да се стараят повече от нормалното. На другата вечер в един от уж хубавите ресторанти на града, който предлага турска и българска национална кухня, сервитьорът забравя част от поръчката ми, а накрая къде извинително, къде подигравателно ми казва, че при тях не може да се плаща с карта, а само кеш… Интересно какво щях да правя, ако бях турист, останал без джобни – щях да търся банкомати наоколо, защото на предприемача тук не му се занимава с европейски технологии на плащане…

Докато се разхождам, почти всяка сграда ме подканя да я снимам. Всеки поглед нагоре моментално ми оправя настроението. Но долу, по улиците и тротоарите на Русе, щъкат хора, които сякаш нямат нищо общо с това – не чувстват този град като свой и не си правят планове за дълъг и щастлив живот в него.

Завършвам този репортаж с най-искреното желание да се окаже, че не съм прав, да бъда опроверган, да се почуствам неудобно, че съм си мислил такива неща. Но по-скоро ще се намерят хора, които ще потвърдят, че и в техните градове е същото, дори по-лошо. И там ще отида да разгледам и да опиша всичко позитивно и негативно. Но такива контрасти като в аристократичния Русе едва ли ще видя другаде.

Източник: https://georginedelchev.com/2018/06/12/ruse-biograph-june-2018/

Можем ли да позлатим среброто?

Когато Корнелия Нинова пое БСП, изглеждаше, че тя застава начело на една ликвидационна комисия. Партията ѝ се ползваше с обществена подкрепа, три пъти по-ниска от ГЕРБ, не успяваше да разчете обществените настроения и което е най-лошо – сякаш се бе примирила с новата си роля. Мнозина анализатори пророкуваха как тя вече е тръгнала по пътя на СДС и НДСВ към своята историческа маргинализация.

И тогава дойде кампанията за президентските избори. Румен Радев се оказа изключителна находка. Внушаваща респект военна кариера, обрано и изпълнено с достойнство поведение, липса на крайни послания – всичко това му помогна не просто да се открои ярко в хода на кампанията, но и да влезе в ролята на антипод на самата политическа класа. Нещо, което му донесе и огромни дивиденти.

Всъщност решението на Борисов да не се кандидатира за президент се оказа спасително за самия него. Дори той нямаше шансове срещу настоящия държавен глава. Вторият му спасителен ход бе инициирането на предсрочните избори. С което навреме стопира един процес, който щеше да се завихря тепърва и да го повлече към общественото дъно.

На пръв поглед изглежда, че Борисов за пореден път успя. Но всъщност инициативата може да се окаже в ръцете на Корнелия Нинова. Второто място и стоенето в опозиция ѝ открива прекрасната възможност да превърне своите слаби страни в инструмент за нанасянето на стратегическо поражение на ГЕРБ. Което да донесе трайна дестабилизация и разрояване задълго на десницата и оттук – БСП да се превърне в единствения крупен политически играч. Да бъдеш великан, заобиколен от джуджета, е възможно най-привилегированата позиция, за която една партия може да си мечтае.

Победата в президентските избори изстреля рейтинга на социалистическата партия рязко нагоре, но заедно с това отключи и мобилизационните инстинкти вдясно. ГЕРБ за първи път получиха повече гласове, отколкото на предходните парламентарни избори. Досега техният тренд бе низходящ.

Което открива нов етап на политическото съревнование. От едната страна ще стои възможността на ГЕРБ да изпълнява функцията на политически щит срещу идването на ново ляво управление, а от другата страна – капацитетът на БСП да задържи и да акумулира нов протестен вот.

БСП вложи огромна енергия, за да спечели изборите. Дори прекалена. И тук не става въпрос за така артикулираните днес „некоректни” изказвания. Имам предвид официалното поемане на ангажименти, които бяха изначално неизпълними и които щяха да дамгосат трайно левицата, ако тя беше успяла да сформира кабинет. Във вътрешен план това бе обещанието да превърне България в общност от НЕ-бедни хора, което е по-нереално от 800-те дни на Симеон. Във външен план заканата, че ще наложим вето върху продължаването на санкциите срещу Русия, предполагаше една тотална изолация на България, като спирането на еврофондовете щеше да бъде най-малкото, с което щяхме да се сблъскаме. Заставайки днес в опозиция, партията получи възможността елегантно да дезавуира собствените си предизборни послания.

От друга страна, БСП, дори да бе спечелила изборите, едва ли щеше да има възможността да сформира стабилен кабинет. Тя трябваше да заплати на евентуалните си партньори завишена цена, за да преглътнат те риска от управление в непознат за тях формат. А срещу себе си щеше да има един ожесточен опозиционен фронт: ГЕРБ с неистовата си жажда за власт, старата десница, амбицирана възможно най-скоро да се върне на политическата сцена, за да не бъде забравена, и ако се добави евентуално гражданско недоволство, оглавено от екипа на Слави Трифонов, положението ставаше неудържимо.

Цялата публикация вижте тук:

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/da-pozlatish-srebroto

Рекорд! 79% от българите оценяват положително първите десет дни на Радев

Българските избиратели масово оценяват положително (79%) първите десет дни от встъпването в длъжност на президента Радев, сочи нов от независим експресен телефонен сондаж на „Галъп интернешънъл“, проведен в периода 1-2 февруари 2017 г. сред 803-ма души в цялата страна.

 Три четвърти от запитаните одобряват избора на Огнян Герджиков за премиер, като отчетливо мнозинство от 59% го възприемат като независим от конкретна партия. На обратното становище са 30%.

 Най-разгорещеният спор преди встъпването на Румен Радев в длъжност – ще отстоява ли той членството на България в ЕС и НАТО, или ще търси отдалечаване, на равнището на масовото съзнание в момента е категорично решен – 78% от избирателите нямат съмнение в евроатлантическата ориентация на Румен Радев, едва 12% са на обратното мнение.

 Очевидно първото международно посещение на новия ни държавен глава в Брюксел и срещите му на върха на НАТО слагат край в съзнанието на три четвърти от българските избиратели на спекулативните твърдения по отношение на геополитическите му намерения.

 Инициираните от Корнелия Нинова решителни промени в устава на най-старата партия срещат подкрепа, далеч надхвърляща влиянието на БСП в обществото. Така например въвеждането на ограничение в броя на мандатите на депутатите от БСП, а също и въвеждането на пряк избор на председател на партията от членуващите в нея са инициативи, одобрявани от над две трети от всички избиратели в страната.

 Очевидно масови са нагласите в българското общество за обновяване на политическия елит и за пряк избор на ръководители. Вероятно и затова общественото мнение „награждава” Корнелия Нинова: 47% я определят като политик с ярки лидерски качества – този процент далеч надхвърля личния й рейтинг на одобрение от около 25%.

 Оценката на управлението на ГЕРБ по време на двата незавършени мандата е поляризирана: 35% отчитат напредък в страната, но точно толкова избиратели са на обратното мнение. Като „застой” определят тези години 27%. Тази тема вероятно ще бъде в центъра на изборната борба и дебат и най-вероятно от „накланянето на везните” по този въпрос ще зависи и резултатът от вота…

Източник:  http://epicenter.bg/article/Galap-Radev/119634/2/0

За първи път БСП изпревари ГЕРБ. Съотношението е 28,7% срещу 27,6%

Ако изборите бяха днес, в парламента щяха да попаднат 5+1 формации. Изравняването на силите на БСП и ГЕРБ се затвърждава. Продължава положителната тенденция в доверието към Радев, Каракачанов, Нинова и Марешки.

 Инерцията от президентските избори постепенно преминава в мобилизация за парламентарните. Това показват данните от независим експресен телефонен сондаж на „Галъп интернешънъл“, проведен на 27 и 29 януари сред 816 души в цялата страна – възложен, финансиран и проведен от „Галъп интернешънъл“.

 Данните не са прогноза за изборен резултат, а само отражение на декларативните нагласи. Максималната грешка при 50%-овите дялове е ± 3,5%.

 От днешна гледна точка 6 формации са над 4%. Дистанцията между БСП (28,7% сред онези, за които със сигурност може да се очаква да гласуват) и ГЕРБ (27,6%) е в рамките на няколко десетки хиляди гласа. Затова може да се говори за практическо равенство на силите. Трудно е да се определи кой би завършил на първо място в изборите.

 От днешна гледна точка в НС ще бъдат още Обединените патриоти (11,9% сред онези, за които със сигурност може да се очаква да гласуват), ДПС (8,2%), партията на Веселин Марешки (ВОЛЯ) със 7,7%, а със сериозни изгледи да е в НС е Реформаторският блок (4,3%) и това зависи много от кампанията, която блокът ще направи. Така конфигурацията в следващия парламент може да се определи като 5+1.

 Сред останалите формации личат „Да, България“ (2%), АБВ (1,9%) и новата формация около ДСБ (1,6%). При тези формации потенциалът ще трябва да се наблюдава тепърва – в зависимост от това как успяват да се утвърдят и афишират или какви коалиции ще направят.

Традиционно близо 1,5% подкрепа могат да очакват и формации като Български демократичен център (наследник на партия ЛИДЕР), както и ДОСТ. Подкрепата за такива формации обаче се регистрира по-трудно в демоскопски проучвания и затова може да се отчете най-вече условно.

 По около и под 1%, но с реално присъствие, остават формации като „Движение 21“, „Глас народен“, „Зелените“ и др.

 79% в сондажа казват, че ще гласуват – това се равнява на около 4.3 млн души. Спрямо избирателните списъци, това означава около 63%. Цитираните по-горе проценти са само на база гласуващи. Разбира се, това са декларативни нагласи към настоящия момент и не могат да бъдат прогноза за това какво ще направят избирателите при самите избори. 1,9% заявяват, че биха гласували с „Не подкрепям никого“. Този дял обаче не се калкулира в разпределението на процентите.

 Продължава възходът на онези, които спечелиха най-много в президентските избори: Румен Радев, Красимир Каракачанов, Корнелия Нинова и Веселин Марешки. Радев е безспорен водач в личните рейтинги с доверие (41,7%), а в пакет зад него за Каракачанов (26,1%), Нинова (24,9%) и Борисов (24,6%). Забележимо е и присъствието на Веселин Марешки (18,4% доверие). Каракачанов на практика удвоява доверието си спрямо лятото на 2016 г. Сериозен е и ръстът при Нинова. Загубата в президентските избори очевидно води до негативна тенденция при Бойко Борисов и докато преди той се движеше на нива на доверие около една трета, сега е на около една четвърт.

Източник:   http://epicenter.bg/article/Za-parvi-pat–BSP-izprevari-GERB/119378/2/48

Шансът на президента Радев

От Петър Волгин , публикувано на

Съвсем скоро България ще има нормален президент. На най-високия пост в държавата ще застане човек, който ще се държи разумно и с достойнство, човек, чиито действия няма да ни карат да се срамуваме. Повече от сигурно е, че новият български президент няма да прави следните неща. Няма да пише писма до американския си колега, за да го моли да не подобрява отношенията си с Владимир Путин. Няма на лягане и на ставане с ококорени от страх очи да ни плаши с „неминуемата руска агресия”. Няма да разказва с апломба на застаряваща актриса какво удоволствие е изпитал от прегръдките на американския президент и жена му. Няма да се хвали, че чужди премиери имали мобилния му и се съветвали с него по най-животрептущите световни дела. Няма да се държи като рекламно лице на бизнес-кръжец от назначени капиталисти. Няма да подкрепя граждани и гражданки, които са се самопровъзгласили за единствени „носители на експертизата” и за „говорители на гражданското общество”. Няма да бъде лобист на големи чуждестранни енергийни компании.

Напоследък доста хора се надпреварват да съветват новоизбрания президент. В числото на желаещите да дават съвети влизат и неговият предшественик, и разни министри, и премиер в оставка, и бивши преподаватели по научен комунизъм, преквалифицирали се набързо в либерални политолози. Скъпи „съветници”, можете да бъдете сигурни, че президентът Радев няма нужда от вашите напътствия. Той има най-важният актив, този, който вие никога не сте имали, а и да сте го имали някога, отдавна сте го пропилели. Новият президент има доверието на повечето нормални българи. И те показаха това доверие пределно ясно на президентските избори. С гласа си българите дадоха категоричен знак, че не искат начело на държавата да стои човек, който се държи като портиер пред сградата на чуждестранна фондация. Не искат за президент човек, който ще се разтапя от вълнение всеки път, когато големият презокеански батко благоволи да отрони една-две банални похвали за него. Българските гласоподаватели искат да се гордеят със своя президент, а не да тръпнат от притеснение всеки път, когато върховният главнокомандващ понечи да си отвори устата. За жалост, по-голямата част от нашия политически елит отдавна е с мисленето на марионетка, която се движи единствено в посоката, зададена й от чуждоземните господари. Повечето наши политици смятат независимото мислене за лукс, който по никакъв начин не могат да си позволят. Те са като онези механични мишлета, които навиваш и пускаш да пълзят, за да забавляват децата. Само дето по-голямата част от българските политици изобщо не ни забавляват. Тъкмо обратното, натъжават ни. Заради безгръбначното си поведение и лакейското си малодушие. Хубавото е, че освен, че ни натъжава, тази политическа каста и ни ядосва. И като се ядосаме, гласуваме за хора, които не са част от нея.

Много ми е смешно, когато някой дълбокомислен анализатор почне да се вайка заради факта, че президентът Радев нямал политически опит. Леле, леле, колко страшно било това, кахърят се анализаторите! Язък им и за дипломите, и за претенциите на тези хора. Те така и не можаха да разберат, че хората гласуваха за Румен Радев именно защото не е част от политическата каста и съответно не притежава опита на интригантстването, на честата смяна на позициите, на лобирането за бизнес интереси, на подлизурството пред силните на деня – и у нас, и в чужбина. За вас, мили либерални анализатори, това вероятно е голям минус. Вие със сигурност бихте искали българският президент да бъде поредното клиширано евроатлантическо тамагочи, което по нищо няма да се отличава от останалите подобни тамагочита. Само че вашите мъдри мисли може и да ви осигуряват някой и друг грант от „Америка за България”, но отдавна нямат никакво значение за мнозинството от българските граждани. Мнозинството от българските граждани не харесва нито идеите ви, нито политиците, които пробутвате. Нормалните българи искат начело на България да стоят нормални държавници. И това е най-големият шанс на президента Радев.

Източник:

http://a-specto.bg/shanst-na-prezidenta-radev/