Архив на категория: Помните ли?

Младежката Бузлуджа

През 1912 година в град Русе се полагат основите на организираното ляво младежко движение в България.

На 28 август се провежда учредителна конференция на Съюза на работническата социалдемократическа младеж (СРСДМ).  Делегати от цялата страна се събират в Работническия дом в Русе (на ул. Христо Ботев 8 –  днешното ларго пред операта). До това време към БРСДП (т.с.) съществуват значителен брой гимнастически и просветни дружества, много от които през 1909-1910 г се преобразуват в младежки работнически социалдемократически организации. Задачата на учредителната конференция е да обедини дейността на тези дружества и организации в Общ съюз на българската работническа младеж.

Ламби Кандев приветства делегатите на учредителната конференция и съобщава, че в конференцията ще участват и г-н Панеску, делегат от съюза на работническата социалдемократическа младеж в Румъния, Георги Димитров, делегат на Централния комитет на БРСДП (т.с.) и 14 пълномощници на различни дружества и организации.

Георги Димитров поздравява пионерите на организираното ляво младежко движение у нас, от името на ЦК на БРСДП (т.с.) . Той уверява присъстващите, че Съюзът ще има пълната подкрепа на партията и синдикалния комитет в своите усилия да обедини работническата младеж и да ръководи борбите й за тържеството на социалистическия идеал. Той се обръща към всички с думите: “Ние трябва да работим така, че да съумеем да откъснем младите работници от буржоазното влияние, да им докажем, че само чрез борба те могат да подобрят своя хал и че само така ние , заедно със своите възрастни другари, можем да извоюваме по-щастлив живот.“

Конференцията избира централно настоятелство, със секретар младежкия деец Ламби Кандев.

Събитието от 1912-та остава незабелязано за широката русенска общественост през последните години. Дали, ние днес го оценяваме истински?! Това, че още преди 110 години хората, учредили СРСДМ, приближават България и Русе към Европа и европейските ценности, показват съпричастността на младите към прогресивната лява вълна, заляла Европа в началото на 20 век.

Като последователи на тези преди нас и като активни участници в съграждането на настоящето ние днес трябва да оценим реално завещаното ни, да го надградим и да добавим нещо от себе си за по-справедлив и по-сигурен живот в Родината ни за по-социално и по-солидарно общество.

За Иван Козарев Балкан, първият български партизанин

Иван Йорданов Козарев с псевдоним Балкан на 26 юни 1941 даде първите изстрели на антифашистката съпротива не само у нас, но и на Балканите

Иван Козарев е роден на 5 април 1901 г. в с. Добринище. Завършва прогимназия в родното си село. Член на БКП. Участва в Септемврийското въстание от 1923 г. в Разложкия край. След създаването на ВМРО (обединена) през 1925 година пък става неин член.

Иван Козарев като млад, правият от дясно

Заради партийната си дейност многократно е арестуван. През 1935 година вследствие на предателство, попада в затвора, където лежи до 1938 година. След излизането му от там се връща в Добринище, в местността Струго изгражда собствен рибарник за отглеждане на пъстърва, от която печели добре. Негови съвременници  разказват, че не парите са в основата на това доста лудо начинание, а най-вече желанието да докаже на властта, че хората като него са с предприемчив дух и не са лентяи.

На 7 февруари 1941 г. като куриер на Околийския комитет на БРП (к)  в Разлог Иван Козарев пренася нелегална литература за Неврокопско. Край с. Обидим пъдари се опитват да го арестуват и за да не попадне в ръцете на властта, нали вече е лежал в затворите за комунистическа дейност, бяга и минава в нелегалност. В ръцете на полицаите остава само една връзка вестници „Работническо дело“, орган на Работническата партия в България. Попада в бюлетина на Полицията като обявен за издирване разбойник.

Възмущението му, че е обявен за разбойник го имаме документирано в писмо от 25 май 1941 до Председателя на Народното събрание. Ето и няколко реда от него: „Полицията ме е обявила чрез бюлетина си за разбойник, макар че нищо не съм откраднал, или чуждо присвоил, защото това е противно на моите идеи и разбирания… Желанието ще ми е да обърнете внимание на моите искания и да дадете пълна и безусловна амнистия и легализиране на Работническата партия.“ Отговор на писмото няма, след по-малко от месец Хитлеристките армии  нахлуват в СССР.

През април-май 1941 година Иван Козарев вече е напуснал дома на Димитър Ваканчин от Банско, където в продължение на два месеца намира сигурен подслон. Убежище на Козарев става планината. Много често обикаля рибното си стопанство. След време, на среща с ремсисти и партизани от Белица, Казарев ще разкаже как полицията успява да влезе в дирите му в първите месеци на нелегалния живот. „Врагът видя, че трудно ще ме улови, затова започна да прибягва до хитрост. Горският отбиваше водата от рибарника ми и следеше дали ще бъде пусната отново. Знаех, че това не е случайно, но ми беше жал за рибите, отгледани с толкова мъка. За да не измрат, нощно време пусках водата. От това те разбираха, че се навъртам около рибарника и ми устроиха засада, за да ме заловят или убият. Това се случи на 26 юни 1941 г.“

В завързалата се престрелка ранява няколко полицаи, самият той е ранен, но успява да се измъкне. С изстрелите си Иван Козарев поставя началото на организираната въоръжена антифашистка съпротива не само у нас, но и на Балканите. Това става четири дни след началото на войната на Германия срещу Съветския съюз и два дни след поетия от БРП (к) курс на въоръжена борба. Историята е отбелязала чрез полицейските донесения този факт на страниците си. Изстрелите потвърждават и думите му, изречени няколко месеца по-рано, че няма да бъде сам в нелегалните пътеки на борбата.  На 26 юли 1941 година, заедно с Никола Парапунов създава в околностите на Разлог първата партизанска чета в България. Приема партизанско име Балкан. Зареждат се дълги години тежък партизански живот.

Загива при нелепо стечение на обстоятелствата през нощта на 31 март срещу 1 април 1944 г. близо до родното си село Добринище от куршум на близкият му приятел и верен ятак Александър Пицин от Банско.         Само няколко месеца след победата на антифашистката съпротива, край Добринище, на лобното място на първия български партизанин е издигнат скромен циментов барелеф. На мраморната плоча са изсечени няколко думи. Въпреки превратностите на времето, те продължават да са най-точната оценка за делото на този човек: „Иван Козарев, борец за народно благоденствие“.

Косьо Станев: „Театърът е призвание.“

По повод Деня на театъра Таралежът зададе няколко въпроса на нашия другар Косьо Станев.

  1. Вие ли избрахте професията актьор или тя избра Вас?
    Пътя ни един към друг беше взаимен. Още от ученик исках да стана актьор и търсех пътища как да стане това. Явих се на прослушване в Театралната студия към Шуменския театър, приеха ме и започна моята подготовка за следващите етапи от овладяването на тази професия. Годината беше 1970 – та. В съзнанието си вече бях избрал актьорската професия. И се готвех за неотложната среща на която и професията да ме хареса и да ме избере. Но не стана веднага и лесно. Първо трябваше да отбия войнишката си служба, после да изкарам една година в СУ „Климент Охридски“ специалност Философия /Където бях приет още преди казармата/ и чак тогава да събера сили и кураж да се явя на изпитите във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“… Бях приет специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в класа на проф. Николай Люцканов.

    В ролята на Геновева от дипломният спектакъл на клас проф. Н.Люцканов
  2. Професия, дарба или призвание е театърът?
    Театърът е призвание. Театърът е творението на тази земя, което обема сложността на взаимоотношенията между хора, богове, растения, животни, капките дъжд, сълзите и духовното обновяване. И това пространство на внимателно проникване и вслушване се озарява от невидима красота, поддържа се живо чрез взаимодействието на опасности, хладнокръвие, мъдрост, действия и търпение…А дарбата е неделима част от искреността на призванието.
    Театърът в 21 век вече е не е нито място за живеене, нито за свещенодействие. Не е вече нито дом , а още по-малко е храм. Нито е нисък, нито е възвишен.
    Театърът е само коридор. Безкрайно дълъг коридор в пространството, в душите на хората и във времето. Една възможност за дебат върху живота преминаващ неизменно между суетата и смисъла.
  3. Любима Ваша роля?
    Имам много любими роли… Или почти всички са ми любими… Няма как, нали аз съм ги създал. Но една остана за дълго в съзнанието и спомените на зрителите… И в мен – Моцарт от „Амадеус“ на П.Шафър в постановката на Слави Шкаров… Моцарт… Тази роля ми даде шанса да се опознаем истински и до болка с гениалния режисьор Слави Шкаров. Истински в познанието на времето в което живеехме и болката от цинизма, с който ни се налагаше да го осмисляме. Слави ми показа смисъла на посоката. Това не беше толкова откритие, колкото откровение… Бях Моцарт, или как човек без лъжи и заблуди да опознае себе си… Всички знаем, че Моцарт прави нещата по-красиви, отколкото изглеждат. Или по-скоро след него и благодарение на него, ние ги виждаме по-красиви отколкото са и доста по-късно осъзнаваме, че те са обречени с неизбежността на смъртта…

    Моцарт – К. Станев, Салиери – К.Димчев, Констанс – М. Петрова от „Амадеус“. Постановка – Слави Шкаров
  4. А в живота?
    Не играя роли в живота. Няма никакъв смисъл в това. Достатъчни са ми ролите на сцената.
  5. Може ли да се направи паралел между театъра и политиката? Всичко в живота е театър… Но най- нелепия е в политиката… И най- грозният. Не харесвам този театър. И като не мога да избягам от него, съм научил сетивата си да се забавляват с глупостта му.
  6. Какво е за Вас успехът?
    Успехът е всичко и нищо. Всичко е, когато се покланяш изморен и изтощен пред станалата на крака публика, която ти благодари за съпреживяните мигове на взаимно прочистване… И нищо, когато останеш насаме със себе си, със своя скромен екзистенц минимум и тъгата в душата ти бавно и неотстъпно обладава тялото и душата ти… Е, стига да не си самовлюбен дебил…
  7. Смятате ли, школата на Станиславски за остаряла?
    Една гениална теория няма как да остарее. През 20-ти век тя претърпя много метаморфози и върху нея се изградиха много нови школи и учения за правене на театър. И М.Чехов и Брехт и Питър Брук и Й.Гротовски и кой ли още не… Но всички те тръгнаха от Станиславски и неговите теоретични и практически постулати. Днес много често обаче се срещат активни деятели на театъра, които без да са направили каквито и да е усилия да проучат и разберат теорията на Станиславски и неговата система, я отричат и омаловажават… Срещам такива „творци“ в работата си в театъра… Съжалявам ги… Не е достатъчно да си нафукан и да се големееш, трябват познания и поне малко ум…

    Язон от „Медея“ на Еврипид
  8. Любим цитат от Ваша роля, с който искате да отправите послание към хората в днешната ситуация на трудни за времена за всички?
    „Венчайте ме със званието шут,
    признайте ми призванието луд,
    за да си казвам туй, което мисля,
    и аз от край до край ще ви пречистя…”
    Уилиям Шекспир

    Златил от „Боряна“ на Й.Йовков

Благодаря!

„Покажете им обич и внимание и те ще ви благодарят от сърце!“

Днес отбелязваме Денят на шарени чорапи в знак на солидарност и подкрепа на децата със синдром на Даун. През далечната 1866 г. английският доктор Down описва клиничните белези на синдром, който днес носи неговото име. Синдромът на Даун е генетично състояние, което се изразява в наличието на една допълнителна хромозома в някои или във всички клетки. Имат специфичен външен вид, някои характерни здравословни проблеми и в повечето случаи забавено умствено развитие. Тежестта на всеки един от тези проблеми обаче варира в огромни граници при различните индивиди. Най-общо, хората със синдром на Даун обикновено са по-дребни и тяхното физическо и психическо развитие е по-бавно, в сравнение с връстниците им. Най-важното нещо, което трябва да се знае за хората със Синдром на Даун е, че те са по-скоро подобни на останалите, отколкото различни от тях.

Ето какво споделя за общуването си с деца със Синдром на Даун Валя Колева: „Те са част от нашето общество, много чисти, лъчезарни, обичащи… очакват от нас съдействие и подкрепа! Те са истински приятели, деца с възможности и природни заложби, които с наша помощ могат да се развият. Много са отговорни и в страните с развита социална политика те работят в спортни зали, стадиони, търговски обекти като обслужващ персонал. За мен е удоволствие да работя с тях вече четири години. Покажете им обич и внимание и те ще ви благодарят от сърце.“

Валя Колева, член на ИБ на ОбС на БСП Русе

Датата е избрана символично. 21-ото число на третия месец от годината показва, че синдромът на Даун е свързан с тризомия (три копия) на 21-вата хромозомна двойка в човешкия организъм.

Защо да помним 22 февруари?

На 19 февруари 1887 г. в Русе избухва бунтът на русофилите срещу регентството и правителството на д-р Васил Радославов, заради предприетия русофобски курс във външната политика.

В него участват и заплащат с живота си част от цвета на офицерството и българската интелигенция. Сред тях са майор Атанас Узунов, майор Олимпи Панов, подполковник Димитър Филов – дейци и герои от Освободителната война и Сръбско-българската война (1885).

Част от войската остава вярна на правителството, гарнизоните в страната не въстават и бунтът бързо е потушен. Суровият военно-полеви съд, организиран и ръководен от безмилостният пратеник на регентството майор Рачо Петров, осъжда по бързата процедура организаторите на метежа на смърт, чрез разстрел. На 22 февруари Атанас Узунов, Олимпи Панов, Тома Кърджиев, кап. Зеленгоров, пор.Кажухарски, подпор.Тръмбешки, Александър Цветков са разстреляни. На мястото на страшната голгота преди разстрела те изпяват последната си прощална песен.

Вдясно от главния път Русе-Варна се издига бял паметник с монумент на плачеща жена. Дали това е България, оплаквала чедата си, или майка, жена, сестра… можем само да гадаем. Те са големи хора, те са живяли за друг, по-достоен живот, за дружба и признателност към Русия, където повечето от тях са учили и пребивавали.

Ето защо  паметта за тях трябва да е жива и в знак на почит и преклонение скланяме глава на 22 февруари пред техния подвиг. Да не забравяме думите на Олимпи Панов „За нас смъртта е вечен живот, нашата идея трябва да разцъфти,  конституцията трябва да встъпи в своите права, а узурпаторите да паднат“. Страшни и силни думи. Думи, които и днес след 135 години звучат пророчески.

автор: Гинка Димитрова, Председател на основна партийна организация на БСП Русе „Мидия-Енос“

Посветено на 22.06.1941

Василий Лебедев-Кумач

СВЕЩЕНАТА ВОЙНА

На крак, могъща Рус, стани,

почни съдбовна бран –

с фашиста, носещ тъмнини,

с проклета, злостна сган

Припев:

И нека яростта ни в сплав

да бъде мощ една!

Поде народът ни корав

свещената война!

Наистина сме полюси

с нападащия враг:

за мир за всички борим се,

а той – за робство, мрак!

Отпор на злото да дадем –

унищожител зъл.

На мирния ни труд и ден

грабител е дошъл.

Лети пречупеният кръст

в простора мирен, чист,

Земята ни крещи за мъст

да спрем врага-фашист.

Да спрем надвиснала беда,

ковчег да й сковем,

на всички хора по света

надежда да дадем!

На битка всички до един

за тебе, майко Рус!

Сърца, души ще споделим

за нашия Съюз!

И нека яростта ни в сплав

да бъде мощ една!

Поде народът ни корав

свещената война!

Александър Савастянов

***

Волно вее се флага,

А значи – край на войната.

Шмугват се бойци в Райхстага,

Песен лежи на устата…

Оживяват в сърцата другари,

Дето под могили лежат –

В боя куршум ги удари

И над тях петолъчки горят.

Грозна Смъртта ги отнесе –

Животът без жалост погази…

Истината роди се във песен:

Вечно паметта им ще пазим!

Евгений ЕВТУШЕНКО

* * *

На М. Бернес

Руснакът иска ли война?

Попитай тази тишина,

захлупила поля, гори

и във брезите що се крий,

попитай война, паднал в бой…

и ако той, и ако той

мълчи, попитай му сина:

руснакът иска ли война.

Единствено за роден кът

войникът ли намери смърт

или на север и на юг

спокоен сън да има тук

и под най-мирния акорд

да спиш, Париж, да спиш, Ню Йорк?

И нека каже ти съня

руснакът иска ли война.

Воювахме преди – до смърт.

Не искаме и този път

момчетата да падат в бой,

за да запазят края свой.

Попитай майките добри,

жените, нашите сестри…

Дано усетиш светлина:

руснакът иска ли война.

Превод Живодар Душков

18 юни – роден Георги Димитров



Майка Парашкева – любящата, насърчаващата, окриляващата…

Шест сина и две дъщери отглеждат Парашкева и Димитър Михайлови. Най-големият  – Георги се ражда на 18 юни 1882 г. в с. Ковачевци, Радомирско. И в бедняшкия живот лумва радостта. През 1886 година семейството се преселва в София с надеждата, че ще надмогне немотията. За да се изхранят, бащата се заема с калпакчийство. В малкия софийски дом на улица „Опълченска” едно след друго се раждат останалите седем деца: Никола, Любен, Костадин, Борис, Тодор, Магдалина и Елена.
Не съм виждал, а и не вярвам да съществува снимка, на която да е заснето цялото семейство. Не защото в края на ХIХ и в началото на ХХ век фотографирането не се смятало за модно увлечение. Не и защото не било  възможно  да се отделят средства за документирането на миг от живота на едно обикновено българско семейство – щастливо с многобройната си челяд. Не и защото с годините са се загубили тези ранни снимки. Причината, мисля, е друга. Между раждането на Георги и Елена – последното дете от семейството, лежат 20 години. А през тях нищетата е принудила твърде рано по-големите момчета да се отделят от дома. В борбата за къшея хляб едва ли е било възможно пътищата на всички в определен ден да се пресекат и този „възел” да се съхрани във фотография.
От малкото семейни снимки ме порази една. На нея Парашкева Димитрова е заснета с първородния си син. От лицата на двамата струи нежност и любов един към друг. Годината е 1934. Сякаш някъде далеч във времето са останали денонощията, прекарани в хитлеристките затвори в Лайпциг и Берлин. И напрежението от „сраженията” със съдии и прокурор, със свидетели, изправени пред Лайпцигския трибунал. И майчината – с нищо несравнима! – тревога по сина…
Дълбоки са бръчките по майчиното лице. Те напомнят не само за надхвърлените седем десетилетия. Не само за житейските трудности. Напомнят и за тежките удари, които сполетяват семейството.
Най-напред тревогата я сграбчва в хищната си ръка заради Никола. През 1910 г. – две години след заминаването си в Русия, той е арестуван още с 50 руски социалдемократи. По дипломатически път семейството прави запитване, за да разбере, че от 26 януари с.г. Никола се намира в Одеския затвор. Чак през март 1911 г. научават, че е задържан като един от основните фигури от т.нар. „Дело на 22-та”. Осъден е на каторга в Сибир.   
Биографията на Никола Димитров е биография на истински революционер. Шестнадесетгодишен, под влиянието на брат си Георги, се включва в борбите на печатарските работници в София. От октомври 1906 година е приет за член на БРДСДП (т.с.). При престоя си в Одеса става член на местната социалдемократическа организация. От октомври 1909 г. оглавява Персипската група на Руската социалдемократическа работническа партия. Групата е във връзка със задграничното ръководство на Болшевишката партия и с редакцията на в. „Пролетарий”. Никола Димитров застава начело на борбите на одеските работници. В техните среди е известен като  Никола Български и Ястреба.  Имало майчино сърце да пати. На 28 май 1916 г. Никола, повален от „жълтата гостенка”, угасва.
А в това време и тревогата, и майчинската мъка нарастват. През 1910 и 1912 г. , макар и временно, Георги е задържан от румънската полиция с предупреждение да не посещава никога повече страната. От 10 юли 1912 г. българските власти го хвърлят за месец в затвора – в имащата печална слава „Черна джамия”. На 4 ноември пък в боевете при Гяур-Табия (срещу Чаталджа) пада прострелян синът й Костадин. Подобно на многото български жени, загубили синове или съпрузи, братя или бащи по време на Балканската война, и Парашкева Димитрова слага черна забрадка, за да не я свали никога вече. Н 5 юни 1913 г. в скръб по Костадин умира и бащата – Димитър Михайлов.
А по-нататък? През 1918 г. Русенският военнополеви съд осъжда Георги на три години строг тъмничен затвор. В началото на юли 1920 г. пак той е задържан в Кюстенджа и Букурещ и подложен на съдебно следствие с обвинение, че извършва шпионаж „в полза на Съветска Русия”. Последва незаконното му арестуване в Горна Оряховица – август 1923 г. Емигрира след разгрома на Септемврийското въстание и последва смъртна присъда, издадена от Врачанския окръжен съд (14 март 1925 г.) за ръководството на въстанието.
Майчино сърце! Винаги в тревога, винаги отворено за детето, което е в нужда, независимо че синът или дъщерята са пораснали отдавна!
На 4 април 1925 г. най-малкият син – Тодор, е арестуван от фашистката полиция. Как няма да е свито сърцето на майката, когато малко преди това са убити Вълчо Иванов и Яко Доросиев – учители и другари на Тодор в борбата! А фашистката власт знае кого да арестува. Тодор е бил член на Българския комунистически младежки съюз (от 1919 г.). Една година е бил секретар на Ючбунарската секция на съюза. Отговарял за разпространението на в. „Младеж”. Активно се включвал в дейността на младежките гимнастически дружества. Изпълнявал важни и отговорни задачи по укрепването на младежките дружества в софийските села, Самоков, Перник, Кюстендил… От 1920 година станал член на БКП (т.с.). В навечерието на Септемврийското въстание отговарял за създаването на конспиративни възли. Сред погрома като член на Военната организация към ЦК на партията бил изпратен в Шуменски и Варненски окръг. От края на 1924 г. е технически сътрудник на ЦК на БКП. Двуседмичните инквизиции в Дирекцията на Софийската обществена безопасност не довеждат до желани от полицията разкрития…
Три дни след атентата в софийската катедрала „Св. Неделя” в Александровската болница е докаран трупът на около тридесетгодишен младеж. Полицията се старае да създаде впечатление, че това е случайно криминално убийство и с това да прикрие следите си от умъртвяването на Тодор Димитров. Ала в окървавените дни и нощи на април 1925 г. такива загадъчни престъпления не са случайност.
А майка Парашкева е обхваната от тревога и по отношение на дъщеря си Елена – арестувана след Септемврийското антифашистко въстание и емигрирала през 1925-а. Съобщението за арестуването и обвинението срещу Георги през 1933 г. повеждат майката и сестрата по пътищата на Европа. За да се вдигне светът в защита на Георги Димитров. За да разбере световната съвест кой иска да затъмни слънцето на истината. За да може след това Майката да стои редом със сина си – щастлива, обкръжена от вниманието на съветските хора. Една държелива българка, майка-орлица, не можеща да забрави раните от смъртта на синовете си Костадин, Никола и Тодор, чувстваща се сигурна до рамото на своя син-сокол.

Живодар Душков 

75 години бригадирско движение

В град Русе беше открита изложба, посветена на 75 години от бригадирското движение. Тя се реализира благодарение на Държавен архив-Русе и може да бъде разгледана във фоайето на Доходното здание до 14 юни.

Валерий Машев, дългогодишен командир на окръжни бригади, инициатор на изложбата:

„Тази изложба е с образователна и възпитателна цел. Ние всичко, което тя представя, го знаем, ние това сме го видели, това сме го живяли. Целта ми е подрастващото поколение, младите да видят с какво са се сблъсквали техните връстници преди време и каква е била ценностната им система. Сега, в настоящия момент, освен лични интереси, ние нямаме никакви други цели в живота, докато на времето, говорим за съпричастност и взаимопомощ в една бригада, в един колектив , когато не си изпълнил нормата идват и ти помагат. Сега имаме една агресия, която постоянно се сипе по телевизията и по медиите и какво възпитаваме, защото младото поколение това вижда и искаме то да бъде възпитано, да бъде добро, няма да бъде никога, това е. Аз за това исках миналата година да направя една конференция за ролята на българския учител за бъдещето на нацията, защото учителят създава личността от първи клас, от детската градина като го хване му говори, научава го, ние в къщи с едно не можем да се оправим, а учителят прави подвизи. Искам и търся начини за да може да достигне изложбата до учениците. Трябва да намерим начин в училище да видят какво са правили преди техните връстници. Сега, да речем, че на едни трудови навици вкъщи човек се научава, но на друго – къде той има възможност да подаде ръка на някой да го придвижи, да му занесе нещо, да му помогне, да бъде съпричастен към неговите проблеми. Постоянно се сипе в ефир една злоба от политическите партии, те тръгват по метода на отрицанието, не трябва така, този метод не е печеливш . Печелившо е дайте да видим какво заедно можем да направим. Затова отидох в държавния архив с идеята за изложбата, благодаря им, че те ми протегнаха ръка и заедно я направихме, а и още ще работим.  Есента ще направим кръгла маса за ролята на организираното бригадирско движение за изграждане на личността. Това е основното, това е важното. Аз дойдох на 15 години в този град, включих се, имах желание да работя, безкористно, нямаше заплащане, но беше весело, беше приятно, беше хубаво, но и ръководството на бригадата и съответните инвеститори също полагаха необходимото, осигуряваха културни мероприятия, имаше един смислен , един организиран живот. Сега се работи на парче.

Едно изречение към младите хора, защо да направят нещо доброволно, днес за някой друг – първо да се запознаят какво са правили техните връстници, да се позамислят те къде се позиционират в онова време, могат ли да застанат на мястото на техните връстници, извършвайки тези дела, които те са извършвали“

„И в настоящите дни има място бригадирското движение да бъде възстановено.“

В град Русе беше открита изложба, посветена на 75 години от бригадирското движение. Тя се реализира благодарение на Държавен архив-Русе и може да бъде разгледана във фоайето на Доходното здание до 14 юни.

Своето отношение към бригадирското движение сподели адвокат Екатерина Заякова, участвала в него:

„Откровено мога да кажа, че съм от щастливите поколения, които имаха възможността като младежи да участват в бригадирското движение. Това бяха години, в които, освен полезни за страната си, за народа си, събирайки богата продукция, помагайки в консервни комбинати или на строежи, това са най-прекрасните години, в които се създаваха приятелства. Полезното беше съчетано с приятното. Никога няма да забравя бригадирските лагери, в които през деня наистина полагахме своя труд , но вечерта беше на младежите, на веселбата, на концертите, на приятелствата, на любовите и това никога няма да се забрави, през целия живот от всеки един участвал в бригадирското движение. Искам да споделя нещо, сега срещам коментари, в които хора, явно недоброжелателно настроени, създават впечатления в младите поколения , че ние сме били експлоатирани , че на сила са ни карали да ходим на бригади, което не беше вярно. Единици бяха хората, които без уважителна причина не участваха в бригадите, останалите гледахме на тях с не добро око, а и самите те след това съжаляваха като ни слушаха колко другарски и весело сме си изкарали на бригадата. Аз мисля, че и в настоящите дни има място бригадирското движение да бъде възстановено, защото вместо да ходят нашите студенти и ученици на бригади в чужбина , където наистина често трудът им е експлоатиран, без особен резултат, тук има достатъчно много работа, стига да се създаде организация и тук в родината си да работят да си изкарват средствата, които са необходими за учебната година, за посрещане на нуждите и същевременно да бъдат полезни на страната си. „

„Няма държава по света, в която да не се уважава дадения труд за обществена полза.“

В град Русе беше открита изложба, посветена на 75 години от бригадирското движение. Тя се реализира благодарение на Държавен архив-Русе и може да бъде разгледана във фоайето на Доходното здание до 14 юни.

Исторически факти, по време на официалното откриване на изложбата, представи доц. дин Любомир Златев :

„Бригадирското движение след Втората световна война се счита, че започва на 5 август 1946 година, със създаването на национална бригада за строителството на Хаинбоаз. В него участват всички, които са включени в Съюза на демократичната младеж т.е. младежките организации на всички съществуващи по това време партии. Има една подробност, че фактически бригадирското движение започва много по-рано, по време на самата последна фаза на Втората световна война. Така е в Пазарджишко, в Кюстендилско, в Павликенско. По-особено е положението в Русе и Русенско, това ще го видите на таблото когато работници от машинна фабрика Мюлхаупт излизат след работно време или в почивните дни и помагат на земеделците в околните села през пролетта на 1945 година като им поправят земеделския инвентар. Т.е. прави се нещо, което да утвърждава налагащата се по него време обществена парадигма. Така че началото на доброволното бригадирско движение започва от нашия край. Първият период на това движение завършва някъде към 1964 година това се вижда и на самите табла. През първия период, както е добре известно бригадирският труд се влага предимно в комуникативната мрежа – шосейната , жп мрежата, изграждането на язовирната система на страната. За този период е един любопитен факт тъй като най-големият обект, който е изграден в русенско това е Бръшленската напоителна система , за която всички знаете. През 1934 година когато на власт идват деветнайсетомайците извършват нова териториално административна реформа. Тогава Варна и Русе стават околийски центрове на Шумен. При това положение стандартът на живот в околийските градове става значително по-нисък отколкото в областния град, по обясними причини. През 1936 година русенската общественост излиза с изложение до Министерския съвет на Царска България и там се казва, че Русе като четвърти град е един от най-големите индустриални центрове, че той е транспортен възел на всички транспорти, които съществуват по него време, важен културно просветен център и в русенския регион може да се развива интензивно модерно земеделие по европейски образец, при положение, че се изгради Бръшленска напоителна система. Този замисъл се осъществява четиринадесет – петнадесет години по-късно, през 1949-50 година , основно с бригадирски труд. След 1964 година започва вторият етап в бригадирското движение , който е свързан с държавна регламентация, с установяване ритуалите в бригадирското движение и с известно заплащане труда на бригадирите, основно когато бригадирският труд е насочен към селското стопанство , към преработващата промишленост в селскостопанската продукция и съответно в горското стопанство. Именно към тази част или този втори етап от бригадирското движение се отправят критики от съвременна гледна точка , първо , че бригадирският труд е ниско производителен и второ, че той бил задължителен. На всички е ясно , че в кооперативите отглеждаха по около четиридесет вида земеделски култури. Това нещо и в сегашно време не може да се подчини на механизация и затова именно там намира най-голямо приложение бригадирският труд, тъй като в противен случай по най-общи изчисления около половината от реколтата трябва да зимува на полето. Сега  не може да си позволи нито една съвременна държава подобно нещо при положение, че от средата на седемдесетте години по-голямата част от националния доход формираше вече промишлеността , включително и преработващата селскостопанска продукция , която работеше изключително за експорт. В самата преработваща селскостопанска продукция консервна промишленост също в много отношения се налага да се приложи ниско квалифициран рутинен труд, затова именно бригадирското движение беше насочено там. По отношение на задължителността не може само държавата да има задължение към своите граждани , а гражданите да нямат никакви задължения към своята държава. Най-малкото трябва да съществува баланс между едните и другите задължения. Едно е важно, че в бригадирското движение се развиваше и културно масова работа и възпитателна работа и няма държава по света ,  в която да не се уважа ва дадения труд за обществена полза. Благодаря за вниманието!“