По повод Деня на театъра Таралежът зададе няколко въпроса на нашия другар Косьо Станев.

1. Вие ли избрахте професията актьор или тя избра Вас?
   Пътя ни един към друг беше взаимен. Още от ученик исках да стана актьор и търсех пътища как да стане това. Явих се на прослушване в Театралната студия към Шуменския театър, приеха ме и започна моята подготовка за следващите етапи от овладяването на тази професия. Годината беше 1970 – та. В съзнанието си вече бях избрал актьорската професия. И се готвех за неотложната среща на която и професията да ме хареса и да ме избере. Но не стана веднага и лесно. Първо трябваше да отбия войнишката си служба, после да изкарам една година в СУ „Климент Охридски“ специалност Философия /Където бях приет още преди казармата/ и чак тогава да събера сили и кураж да се явя на изпитите във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“… Бях приет специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в класа на проф. Николай Люцканов.
   
   В ролята на Геновева от дипломният спектакъл на клас проф. Н.Люцканов
2. Професия, дарба или призвание е театърът?
   Театърът е призвание. Театърът е творението на тази земя, което обема сложността на взаимоотношенията между хора, богове, растения, животни, капките дъжд, сълзите и духовното обновяване. И това пространство на внимателно проникване и вслушване се озарява от невидима красота, поддържа се живо чрез взаимодействието на опасности, хладнокръвие, мъдрост, действия и търпение…А дарбата е неделима част от искреността на призванието.
   Театърът в 21 век вече е не е нито място за живеене, нито за свещенодействие. Не е вече нито дом , а още по-малко е храм. Нито е нисък, нито е възвишен.
   Театърът е само коридор. Безкрайно дълъг коридор в пространството, в душите на хората и във времето. Една възможност за дебат върху живота преминаващ неизменно между суетата и смисъла.
3. Любима Ваша роля?
   Имам много любими роли… Или почти всички са ми любими… Няма как, нали аз съм ги създал. Но една остана за дълго в съзнанието и спомените на зрителите… И в мен – Моцарт от „Амадеус“ на П.Шафър в постановката на Слави Шкаров… Моцарт… Тази роля ми даде шанса да се опознаем истински и до болка с гениалния режисьор Слави Шкаров. Истински в познанието на времето в което живеехме и болката от цинизма, с който ни се налагаше да го осмисляме. Слави ми показа смисъла на посоката. Това не беше толкова откритие, колкото откровение… Бях Моцарт, или как човек без лъжи и заблуди да опознае себе си… Всички знаем, че Моцарт прави нещата по-красиви, отколкото изглеждат. Или по-скоро след него и благодарение на него, ние ги виждаме по-красиви отколкото са и доста по-късно осъзнаваме, че те са обречени с неизбежността на смъртта…
   
   Моцарт – К. Станев, Салиери – К.Димчев, Констанс – М. Петрова от „Амадеус“. Постановка – Слави Шкаров
4. А в живота?
   Не играя роли в живота. Няма никакъв смисъл в това. Достатъчни са ми ролите на сцената.
5. Може ли да се направи паралел между театъра и политиката? Всичко в живота е театър… Но най- нелепия е в политиката… И най- грозният. Не харесвам този театър. И като не мога да избягам от него, съм научил сетивата си да се забавляват с глупостта му.
6. Какво е за Вас успехът?
   Успехът е всичко и нищо. Всичко е, когато се покланяш изморен и изтощен пред станалата на крака публика, която ти благодари за съпреживяните мигове на взаимно прочистване… И нищо, когато останеш насаме със себе си, със своя скромен екзистенц минимум и тъгата в душата ти бавно и неотстъпно обладава тялото и душата ти… Е, стига да не си самовлюбен дебил…
7. Смятате ли, школата на Станиславски за остаряла?
   Една гениална теория няма как да остарее. През 20-ти век тя претърпя много метаморфози и върху нея се изградиха много нови школи и учения за правене на театър. И М.Чехов и Брехт и Питър Брук и Й.Гротовски и кой ли още не… Но всички те тръгнаха от Станиславски и неговите теоретични и практически постулати. Днес много често обаче се срещат активни деятели на театъра, които без да са направили каквито и да е усилия да проучат и разберат теорията на Станиславски и неговата система, я отричат и омаловажават… Срещам такива „творци“ в работата си в театъра… Съжалявам ги… Не е достатъчно да си нафукан и да се големееш, трябват познания и поне малко ум…
   
   Язон от „Медея“ на Еврипид
8. Любим цитат от Ваша роля, с който искате да отправите послание към хората в днешната ситуация на трудни за времена за всички?
   „Венчайте ме със званието шут,
   признайте ми призванието луд,
   за да си казвам туй, което мисля,
   и аз от край до край ще ви пречистя…”
   Уилиям Шекспир
   
   Златил от „Боряна“ на Й.Йовков

Благодаря!

Днес отбелязваме Денят на шарени чорапи в знак на солидарност и подкрепа на децата със синдром на Даун. През далечната 1866 г. английският доктор Down описва клиничните белези на синдром, който днес носи неговото име. Синдромът на Даун е генетично състояние, което се изразява в наличието на една допълнителна хромозома в някои или във всички клетки. Имат специфичен външен вид, някои характерни здравословни проблеми и в повечето случаи забавено умствено развитие. Тежестта на всеки един от тези проблеми обаче варира в огромни граници при различните индивиди. Най-общо, хората със синдром на Даун обикновено са по-дребни и тяхното физическо и психическо развитие е по-бавно, в сравнение с връстниците им. Най-важното нещо, което трябва да се знае за хората със Синдром на Даун е, че те са по-скоро подобни на останалите, отколкото различни от тях.

Ето какво споделя за общуването си с деца със Синдром на Даун Валя Колева: „Те са част от нашето общество, много чисти, лъчезарни, обичащи… очакват от нас съдействие и подкрепа! Те са истински приятели, деца с възможности и природни заложби, които с наша помощ могат да се развият. Много са отговорни и в страните с развита социална политика те работят в спортни зали, стадиони, търговски обекти като обслужващ персонал. За мен е удоволствие да работя с тях вече четири години. Покажете им обич и внимание и те ще ви благодарят от сърце.“

Валя Колева, член на ИБ на ОбС на БСП Русе

Датата е избрана символично. 21-ото число на третия месец от годината показва, че синдромът на Даун е свързан с тризомия (три копия) на 21-вата хромозомна двойка в човешкия организъм.

Майка Парашкева – любящата, насърчаващата, окриляващата…

Шест сина и две дъщери отглеждат Парашкева и Димитър Михайлови. Най-големият  – Георги се ражда на 18 юни 1882 г. в с. Ковачевци, Радомирско. И в бедняшкия живот лумва радостта. През 1886 година семейството се преселва в София с надеждата, че ще надмогне немотията. За да се изхранят, бащата се заема с калпакчийство. В малкия софийски дом на улица „Опълченска” едно след друго се раждат останалите седем деца: Никола, Любен, Костадин, Борис, Тодор, Магдалина и Елена.
Не съм виждал, а и не вярвам да съществува снимка, на която да е заснето цялото семейство. Не защото в края на ХIХ и в началото на ХХ век фотографирането не се смятало за модно увлечение. Не и защото не било  възможно  да се отделят средства за документирането на миг от живота на едно обикновено българско семейство – щастливо с многобройната си челяд. Не и защото с годините са се загубили тези ранни снимки. Причината, мисля, е друга. Между раждането на Георги и Елена – последното дете от семейството, лежат 20 години. А през тях нищетата е принудила твърде рано по-големите момчета да се отделят от дома. В борбата за къшея хляб едва ли е било възможно пътищата на всички в определен ден да се пресекат и този „възел” да се съхрани във фотография.
От малкото семейни снимки ме порази една. На нея Парашкева Димитрова е заснета с първородния си син. От лицата на двамата струи нежност и любов един към друг. Годината е 1934. Сякаш някъде далеч във времето са останали денонощията, прекарани в хитлеристките затвори в Лайпциг и Берлин. И напрежението от „сраженията” със съдии и прокурор, със свидетели, изправени пред Лайпцигския трибунал. И майчината – с нищо несравнима! – тревога по сина…
Дълбоки са бръчките по майчиното лице. Те напомнят не само за надхвърлените седем десетилетия. Не само за житейските трудности. Напомнят и за тежките удари, които сполетяват семейството.
Най-напред тревогата я сграбчва в хищната си ръка заради Никола. През 1910 г. – две години след заминаването си в Русия, той е арестуван още с 50 руски социалдемократи. По дипломатически път семейството прави запитване, за да разбере, че от 26 януари с.г. Никола се намира в Одеския затвор. Чак през март 1911 г. научават, че е задържан като един от основните фигури от т.нар. „Дело на 22-та”. Осъден е на каторга в Сибир.   
Биографията на Никола Димитров е биография на истински революционер. Шестнадесетгодишен, под влиянието на брат си Георги, се включва в борбите на печатарските работници в София. От октомври 1906 година е приет за член на БРДСДП (т.с.). При престоя си в Одеса става член на местната социалдемократическа организация. От октомври 1909 г. оглавява Персипската група на Руската социалдемократическа работническа партия. Групата е във връзка със задграничното ръководство на Болшевишката партия и с редакцията на в. „Пролетарий”. Никола Димитров застава начело на борбите на одеските работници. В техните среди е известен като  Никола Български и Ястреба.  Имало майчино сърце да пати. На 28 май 1916 г. Никола, повален от „жълтата гостенка”, угасва.
А в това време и тревогата, и майчинската мъка нарастват. През 1910 и 1912 г. , макар и временно, Георги е задържан от румънската полиция с предупреждение да не посещава никога повече страната. От 10 юли 1912 г. българските власти го хвърлят за месец в затвора – в имащата печална слава „Черна джамия”. На 4 ноември пък в боевете при Гяур-Табия (срещу Чаталджа) пада прострелян синът й Костадин. Подобно на многото български жени, загубили синове или съпрузи, братя или бащи по време на Балканската война, и Парашкева Димитрова слага черна забрадка, за да не я свали никога вече. Н 5 юни 1913 г. в скръб по Костадин умира и бащата – Димитър Михайлов.
А по-нататък? През 1918 г. Русенският военнополеви съд осъжда Георги на три години строг тъмничен затвор. В началото на юли 1920 г. пак той е задържан в Кюстенджа и Букурещ и подложен на съдебно следствие с обвинение, че извършва шпионаж „в полза на Съветска Русия”. Последва незаконното му арестуване в Горна Оряховица – август 1923 г. Емигрира след разгрома на Септемврийското въстание и последва смъртна присъда, издадена от Врачанския окръжен съд (14 март 1925 г.) за ръководството на въстанието.
Майчино сърце! Винаги в тревога, винаги отворено за детето, което е в нужда, независимо че синът или дъщерята са пораснали отдавна!
На 4 април 1925 г. най-малкият син – Тодор, е арестуван от фашистката полиция. Как няма да е свито сърцето на майката, когато малко преди това са убити Вълчо Иванов и Яко Доросиев – учители и другари на Тодор в борбата! А фашистката власт знае кого да арестува. Тодор е бил член на Българския комунистически младежки съюз (от 1919 г.). Една година е бил секретар на Ючбунарската секция на съюза. Отговарял за разпространението на в. „Младеж”. Активно се включвал в дейността на младежките гимнастически дружества. Изпълнявал важни и отговорни задачи по укрепването на младежките дружества в софийските села, Самоков, Перник, Кюстендил… От 1920 година станал член на БКП (т.с.). В навечерието на Септемврийското въстание отговарял за създаването на конспиративни възли. Сред погрома като член на Военната организация към ЦК на партията бил изпратен в Шуменски и Варненски окръг. От края на 1924 г. е технически сътрудник на ЦК на БКП. Двуседмичните инквизиции в Дирекцията на Софийската обществена безопасност не довеждат до желани от полицията разкрития…
Три дни след атентата в софийската катедрала „Св. Неделя” в Александровската болница е докаран трупът на около тридесетгодишен младеж. Полицията се старае да създаде впечатление, че това е случайно криминално убийство и с това да прикрие следите си от умъртвяването на Тодор Димитров. Ала в окървавените дни и нощи на април 1925 г. такива загадъчни престъпления не са случайност.
А майка Парашкева е обхваната от тревога и по отношение на дъщеря си Елена – арестувана след Септемврийското антифашистко въстание и емигрирала през 1925-а. Съобщението за арестуването и обвинението срещу Георги през 1933 г. повеждат майката и сестрата по пътищата на Европа. За да се вдигне светът в защита на Георги Димитров. За да разбере световната съвест кой иска да затъмни слънцето на истината. За да може след това Майката да стои редом със сина си – щастлива, обкръжена от вниманието на съветските хора. Една държелива българка, майка-орлица, не можеща да забрави раните от смъртта на синовете си Костадин, Никола и Тодор, чувстваща се сигурна до рамото на своя син-сокол.

Живодар Душков