Архив на категория: Помните ли?

Посветено на 22.06.1941

Василий Лебедев-Кумач

СВЕЩЕНАТА ВОЙНА

На крак, могъща Рус, стани,

почни съдбовна бран –

с фашиста, носещ тъмнини,

с проклета, злостна сган

Припев:

И нека яростта ни в сплав

да бъде мощ една!

Поде народът ни корав

свещената война!

Наистина сме полюси

с нападащия враг:

за мир за всички борим се,

а той – за робство, мрак!

Отпор на злото да дадем –

унищожител зъл.

На мирния ни труд и ден

грабител е дошъл.

Лети пречупеният кръст

в простора мирен, чист,

Земята ни крещи за мъст

да спрем врага-фашист.

Да спрем надвиснала беда,

ковчег да й сковем,

на всички хора по света

надежда да дадем!

На битка всички до един

за тебе, майко Рус!

Сърца, души ще споделим

за нашия Съюз!

И нека яростта ни в сплав

да бъде мощ една!

Поде народът ни корав

свещената война!

Александър Савастянов

***

Волно вее се флага,

А значи – край на войната.

Шмугват се бойци в Райхстага,

Песен лежи на устата…

Оживяват в сърцата другари,

Дето под могили лежат –

В боя куршум ги удари

И над тях петолъчки горят.

Грозна Смъртта ги отнесе –

Животът без жалост погази…

Истината роди се във песен:

Вечно паметта им ще пазим!

Евгений ЕВТУШЕНКО

* * *

На М. Бернес

Руснакът иска ли война?

Попитай тази тишина,

захлупила поля, гори

и във брезите що се крий,

попитай война, паднал в бой…

и ако той, и ако той

мълчи, попитай му сина:

руснакът иска ли война.

Единствено за роден кът

войникът ли намери смърт

или на север и на юг

спокоен сън да има тук

и под най-мирния акорд

да спиш, Париж, да спиш, Ню Йорк?

И нека каже ти съня

руснакът иска ли война.

Воювахме преди – до смърт.

Не искаме и този път

момчетата да падат в бой,

за да запазят края свой.

Попитай майките добри,

жените, нашите сестри…

Дано усетиш светлина:

руснакът иска ли война.

Превод Живодар Душков

18 юни – роден Георги Димитров



Майка Парашкева – любящата, насърчаващата, окриляващата…

Шест сина и две дъщери отглеждат Парашкева и Димитър Михайлови. Най-големият  – Георги се ражда на 18 юни 1882 г. в с. Ковачевци, Радомирско. И в бедняшкия живот лумва радостта. През 1886 година семейството се преселва в София с надеждата, че ще надмогне немотията. За да се изхранят, бащата се заема с калпакчийство. В малкия софийски дом на улица „Опълченска” едно след друго се раждат останалите седем деца: Никола, Любен, Костадин, Борис, Тодор, Магдалина и Елена.
Не съм виждал, а и не вярвам да съществува снимка, на която да е заснето цялото семейство. Не защото в края на ХIХ и в началото на ХХ век фотографирането не се смятало за модно увлечение. Не и защото не било  възможно  да се отделят средства за документирането на миг от живота на едно обикновено българско семейство – щастливо с многобройната си челяд. Не и защото с годините са се загубили тези ранни снимки. Причината, мисля, е друга. Между раждането на Георги и Елена – последното дете от семейството, лежат 20 години. А през тях нищетата е принудила твърде рано по-големите момчета да се отделят от дома. В борбата за къшея хляб едва ли е било възможно пътищата на всички в определен ден да се пресекат и този „възел” да се съхрани във фотография.
От малкото семейни снимки ме порази една. На нея Парашкева Димитрова е заснета с първородния си син. От лицата на двамата струи нежност и любов един към друг. Годината е 1934. Сякаш някъде далеч във времето са останали денонощията, прекарани в хитлеристките затвори в Лайпциг и Берлин. И напрежението от „сраженията” със съдии и прокурор, със свидетели, изправени пред Лайпцигския трибунал. И майчината – с нищо несравнима! – тревога по сина…
Дълбоки са бръчките по майчиното лице. Те напомнят не само за надхвърлените седем десетилетия. Не само за житейските трудности. Напомнят и за тежките удари, които сполетяват семейството.
Най-напред тревогата я сграбчва в хищната си ръка заради Никола. През 1910 г. – две години след заминаването си в Русия, той е арестуван още с 50 руски социалдемократи. По дипломатически път семейството прави запитване, за да разбере, че от 26 януари с.г. Никола се намира в Одеския затвор. Чак през март 1911 г. научават, че е задържан като един от основните фигури от т.нар. „Дело на 22-та”. Осъден е на каторга в Сибир.   
Биографията на Никола Димитров е биография на истински революционер. Шестнадесетгодишен, под влиянието на брат си Георги, се включва в борбите на печатарските работници в София. От октомври 1906 година е приет за член на БРДСДП (т.с.). При престоя си в Одеса става член на местната социалдемократическа организация. От октомври 1909 г. оглавява Персипската група на Руската социалдемократическа работническа партия. Групата е във връзка със задграничното ръководство на Болшевишката партия и с редакцията на в. „Пролетарий”. Никола Димитров застава начело на борбите на одеските работници. В техните среди е известен като  Никола Български и Ястреба.  Имало майчино сърце да пати. На 28 май 1916 г. Никола, повален от „жълтата гостенка”, угасва.
А в това време и тревогата, и майчинската мъка нарастват. През 1910 и 1912 г. , макар и временно, Георги е задържан от румънската полиция с предупреждение да не посещава никога повече страната. От 10 юли 1912 г. българските власти го хвърлят за месец в затвора – в имащата печална слава „Черна джамия”. На 4 ноември пък в боевете при Гяур-Табия (срещу Чаталджа) пада прострелян синът й Костадин. Подобно на многото български жени, загубили синове или съпрузи, братя или бащи по време на Балканската война, и Парашкева Димитрова слага черна забрадка, за да не я свали никога вече. Н 5 юни 1913 г. в скръб по Костадин умира и бащата – Димитър Михайлов.
А по-нататък? През 1918 г. Русенският военнополеви съд осъжда Георги на три години строг тъмничен затвор. В началото на юли 1920 г. пак той е задържан в Кюстенджа и Букурещ и подложен на съдебно следствие с обвинение, че извършва шпионаж „в полза на Съветска Русия”. Последва незаконното му арестуване в Горна Оряховица – август 1923 г. Емигрира след разгрома на Септемврийското въстание и последва смъртна присъда, издадена от Врачанския окръжен съд (14 март 1925 г.) за ръководството на въстанието.
Майчино сърце! Винаги в тревога, винаги отворено за детето, което е в нужда, независимо че синът или дъщерята са пораснали отдавна!
На 4 април 1925 г. най-малкият син – Тодор, е арестуван от фашистката полиция. Как няма да е свито сърцето на майката, когато малко преди това са убити Вълчо Иванов и Яко Доросиев – учители и другари на Тодор в борбата! А фашистката власт знае кого да арестува. Тодор е бил член на Българския комунистически младежки съюз (от 1919 г.). Една година е бил секретар на Ючбунарската секция на съюза. Отговарял за разпространението на в. „Младеж”. Активно се включвал в дейността на младежките гимнастически дружества. Изпълнявал важни и отговорни задачи по укрепването на младежките дружества в софийските села, Самоков, Перник, Кюстендил… От 1920 година станал член на БКП (т.с.). В навечерието на Септемврийското въстание отговарял за създаването на конспиративни възли. Сред погрома като член на Военната организация към ЦК на партията бил изпратен в Шуменски и Варненски окръг. От края на 1924 г. е технически сътрудник на ЦК на БКП. Двуседмичните инквизиции в Дирекцията на Софийската обществена безопасност не довеждат до желани от полицията разкрития…
Три дни след атентата в софийската катедрала „Св. Неделя” в Александровската болница е докаран трупът на около тридесетгодишен младеж. Полицията се старае да създаде впечатление, че това е случайно криминално убийство и с това да прикрие следите си от умъртвяването на Тодор Димитров. Ала в окървавените дни и нощи на април 1925 г. такива загадъчни престъпления не са случайност.
А майка Парашкева е обхваната от тревога и по отношение на дъщеря си Елена – арестувана след Септемврийското антифашистко въстание и емигрирала през 1925-а. Съобщението за арестуването и обвинението срещу Георги през 1933 г. повеждат майката и сестрата по пътищата на Европа. За да се вдигне светът в защита на Георги Димитров. За да разбере световната съвест кой иска да затъмни слънцето на истината. За да може след това Майката да стои редом със сина си – щастлива, обкръжена от вниманието на съветските хора. Една държелива българка, майка-орлица, не можеща да забрави раните от смъртта на синовете си Костадин, Никола и Тодор, чувстваща се сигурна до рамото на своя син-сокол.

Живодар Душков 

75 години бригадирско движение

В град Русе беше открита изложба, посветена на 75 години от бригадирското движение. Тя се реализира благодарение на Държавен архив-Русе и може да бъде разгледана във фоайето на Доходното здание до 14 юни.

Валерий Машев, дългогодишен командир на окръжни бригади, инициатор на изложбата:

„Тази изложба е с образователна и възпитателна цел. Ние всичко, което тя представя, го знаем, ние това сме го видели, това сме го живяли. Целта ми е подрастващото поколение, младите да видят с какво са се сблъсквали техните връстници преди време и каква е била ценностната им система. Сега, в настоящия момент, освен лични интереси, ние нямаме никакви други цели в живота, докато на времето, говорим за съпричастност и взаимопомощ в една бригада, в един колектив , когато не си изпълнил нормата идват и ти помагат. Сега имаме една агресия, която постоянно се сипе по телевизията и по медиите и какво възпитаваме, защото младото поколение това вижда и искаме то да бъде възпитано, да бъде добро, няма да бъде никога, това е. Аз за това исках миналата година да направя една конференция за ролята на българския учител за бъдещето на нацията, защото учителят създава личността от първи клас, от детската градина като го хване му говори, научава го, ние в къщи с едно не можем да се оправим, а учителят прави подвизи. Искам и търся начини за да може да достигне изложбата до учениците. Трябва да намерим начин в училище да видят какво са правили преди техните връстници. Сега, да речем, че на едни трудови навици вкъщи човек се научава, но на друго – къде той има възможност да подаде ръка на някой да го придвижи, да му занесе нещо, да му помогне, да бъде съпричастен към неговите проблеми. Постоянно се сипе в ефир една злоба от политическите партии, те тръгват по метода на отрицанието, не трябва така, този метод не е печеливш . Печелившо е дайте да видим какво заедно можем да направим. Затова отидох в държавния архив с идеята за изложбата, благодаря им, че те ми протегнаха ръка и заедно я направихме, а и още ще работим.  Есента ще направим кръгла маса за ролята на организираното бригадирско движение за изграждане на личността. Това е основното, това е важното. Аз дойдох на 15 години в този град, включих се, имах желание да работя, безкористно, нямаше заплащане, но беше весело, беше приятно, беше хубаво, но и ръководството на бригадата и съответните инвеститори също полагаха необходимото, осигуряваха културни мероприятия, имаше един смислен , един организиран живот. Сега се работи на парче.

Едно изречение към младите хора, защо да направят нещо доброволно, днес за някой друг – първо да се запознаят какво са правили техните връстници, да се позамислят те къде се позиционират в онова време, могат ли да застанат на мястото на техните връстници, извършвайки тези дела, които те са извършвали“

„И в настоящите дни има място бригадирското движение да бъде възстановено.“

В град Русе беше открита изложба, посветена на 75 години от бригадирското движение. Тя се реализира благодарение на Държавен архив-Русе и може да бъде разгледана във фоайето на Доходното здание до 14 юни.

Своето отношение към бригадирското движение сподели адвокат Екатерина Заякова, участвала в него:

„Откровено мога да кажа, че съм от щастливите поколения, които имаха възможността като младежи да участват в бригадирското движение. Това бяха години, в които, освен полезни за страната си, за народа си, събирайки богата продукция, помагайки в консервни комбинати или на строежи, това са най-прекрасните години, в които се създаваха приятелства. Полезното беше съчетано с приятното. Никога няма да забравя бригадирските лагери, в които през деня наистина полагахме своя труд , но вечерта беше на младежите, на веселбата, на концертите, на приятелствата, на любовите и това никога няма да се забрави, през целия живот от всеки един участвал в бригадирското движение. Искам да споделя нещо, сега срещам коментари, в които хора, явно недоброжелателно настроени, създават впечатления в младите поколения , че ние сме били експлоатирани , че на сила са ни карали да ходим на бригади, което не беше вярно. Единици бяха хората, които без уважителна причина не участваха в бригадите, останалите гледахме на тях с не добро око, а и самите те след това съжаляваха като ни слушаха колко другарски и весело сме си изкарали на бригадата. Аз мисля, че и в настоящите дни има място бригадирското движение да бъде възстановено, защото вместо да ходят нашите студенти и ученици на бригади в чужбина , където наистина често трудът им е експлоатиран, без особен резултат, тук има достатъчно много работа, стига да се създаде организация и тук в родината си да работят да си изкарват средствата, които са необходими за учебната година, за посрещане на нуждите и същевременно да бъдат полезни на страната си. „

„Няма държава по света, в която да не се уважава дадения труд за обществена полза.“

В град Русе беше открита изложба, посветена на 75 години от бригадирското движение. Тя се реализира благодарение на Държавен архив-Русе и може да бъде разгледана във фоайето на Доходното здание до 14 юни.

Исторически факти, по време на официалното откриване на изложбата, представи доц. дин Любомир Златев :

„Бригадирското движение след Втората световна война се счита, че започва на 5 август 1946 година, със създаването на национална бригада за строителството на Хаинбоаз. В него участват всички, които са включени в Съюза на демократичната младеж т.е. младежките организации на всички съществуващи по това време партии. Има една подробност, че фактически бригадирското движение започва много по-рано, по време на самата последна фаза на Втората световна война. Така е в Пазарджишко, в Кюстендилско, в Павликенско. По-особено е положението в Русе и Русенско, това ще го видите на таблото когато работници от машинна фабрика Мюлхаупт излизат след работно време или в почивните дни и помагат на земеделците в околните села през пролетта на 1945 година като им поправят земеделския инвентар. Т.е. прави се нещо, което да утвърждава налагащата се по него време обществена парадигма. Така че началото на доброволното бригадирско движение започва от нашия край. Първият период на това движение завършва някъде към 1964 година това се вижда и на самите табла. През първия период, както е добре известно бригадирският труд се влага предимно в комуникативната мрежа – шосейната , жп мрежата, изграждането на язовирната система на страната. За този период е един любопитен факт тъй като най-големият обект, който е изграден в русенско това е Бръшленската напоителна система , за която всички знаете. През 1934 година когато на власт идват деветнайсетомайците извършват нова териториално административна реформа. Тогава Варна и Русе стават околийски центрове на Шумен. При това положение стандартът на живот в околийските градове става значително по-нисък отколкото в областния град, по обясними причини. През 1936 година русенската общественост излиза с изложение до Министерския съвет на Царска България и там се казва, че Русе като четвърти град е един от най-големите индустриални центрове, че той е транспортен възел на всички транспорти, които съществуват по него време, важен културно просветен център и в русенския регион може да се развива интензивно модерно земеделие по европейски образец, при положение, че се изгради Бръшленска напоителна система. Този замисъл се осъществява четиринадесет – петнадесет години по-късно, през 1949-50 година , основно с бригадирски труд. След 1964 година започва вторият етап в бригадирското движение , който е свързан с държавна регламентация, с установяване ритуалите в бригадирското движение и с известно заплащане труда на бригадирите, основно когато бригадирският труд е насочен към селското стопанство , към преработващата промишленост в селскостопанската продукция и съответно в горското стопанство. Именно към тази част или този втори етап от бригадирското движение се отправят критики от съвременна гледна точка , първо , че бригадирският труд е ниско производителен и второ, че той бил задължителен. На всички е ясно , че в кооперативите отглеждаха по около четиридесет вида земеделски култури. Това нещо и в сегашно време не може да се подчини на механизация и затова именно там намира най-голямо приложение бригадирският труд, тъй като в противен случай по най-общи изчисления около половината от реколтата трябва да зимува на полето. Сега  не може да си позволи нито една съвременна държава подобно нещо при положение, че от средата на седемдесетте години по-голямата част от националния доход формираше вече промишлеността , включително и преработващата селскостопанска продукция , която работеше изключително за експорт. В самата преработваща селскостопанска продукция консервна промишленост също в много отношения се налага да се приложи ниско квалифициран рутинен труд, затова именно бригадирското движение беше насочено там. По отношение на задължителността не може само държавата да има задължение към своите граждани , а гражданите да нямат никакви задължения към своята държава. Най-малкото трябва да съществува баланс между едните и другите задължения. Едно е важно, че в бригадирското движение се развиваше и културно масова работа и възпитателна работа и няма държава по света ,  в която да не се уважа ва дадения труд за обществена полза. Благодаря за вниманието!“

„КОЙ ЗАБРАВИ ПОБЕДАТА?“, известният артист Василий Лановой – за 9 май

В КРАЯ НА ЯНУАРИ, 12 ДНИ СЛЕД КАТО НАВЪРШИ 87 ГОДИНИ, от нас си замина актьорът Василий Лановой. Преди години бях превел интервю на журналистката Мария Позднякова с него, в което се засягаха и въпроси, свързани с Втората световна война, Великата Отечествена война, Деня на победата, съвременните политически събития. Препрочитам го и намирам, че то не е загубило актуалността си.

Живодар Душков

Мария ПОЗДНЯКОВА

КОЙ ЗАБРАВИ ПОБЕДАТА?

Известният артист Василий Лановой – за 9 май, Украйна и цинизма на Запад

-На Пушкин принадлежи грандиозната мисъл: „Да се гордееш със славата на предците си, е не само възможно, но е и задължително. Неуважението води до срамно малодушие!” А нали сега нас с всички сили ни тласкат към това малодушие. В Европа журналисти ми говорят в очите: „Какво вие в Русия там все със своята Победа се хвалите? Ето ние отдавна сме я забравили!” А аз ги питам: „Колко дни вашите страни са се съпротивлявали на Хитлер?” Мълчат. Тогава продължавам с фактите: „Полша била завладяна за 28 дни, а за 28 дни в Сталинград немците успели да завземат едва няколко къщи. Дания се съпротивлявала само ден. Цяла Европа била покорена за три месеца. И нашите войници се заеха с това тя да бъде свободна. И на каква цена?! Милиони войници отдадоха живота си за освобождаването на европейците от фашизма”. Но Европа предпочита да забрави това!

-Вие сте били седемгодишен, когато започва войната…

-Роден съм и съм живял в Москва, а през лятото родителите ми изпращаха нас, децата, в своето родно село Стръмба, в Украйна. На 23 юни 1941 г. аз и сестрите ми отидохме с влака в Одеска област, където ни посрещна дядо. Стоейки на перона, видяхме в небето немски самолети, които летяха да бомбардират Одеса. Няколко години живях в окупация. А родителите ми работиха в Москва в химически завод, в който до монтирането на конвейрна лента пълнели на ръка съдове с отровна противотанкова течност. Заради това и двамата бяха инвалиди – поразена бе нервната система на ръцете и краката им. Когато след три години мама дойде в Стръмба, за да ме вземе, тя с усилие се движеше. Пътувала пет денонощия с 16 прехвърляния. От влак на влак я носили добри хора.

-Вие не скрихте радостта си след присъединяването на Крим към Русия. Как се отнесоха в Украйна към позицията Ви?

-В Източна Украйна мнозина разбират всичко. А от Западна Украйна имаше такова позвъняване: „Шо же ты наробыв, Василь Сэмэнович? Мы же тэбэ проклинэм, мы же тэбэ на вилы поднимэмо” (на украински; в превод: „Какво направи ти, Васил Семенович? Ние те проклинаме, ние теб с вила ще те вдигнем!”).

Болно ми е, когато виждам какво причини на себе си украинският народ. Не разбирам защо мълчи украинската интелигенция. Нима не забелязват свастиката и факелните шествия? Не виждат ли жените, старците, децата, убити при бомбардировките?

Нима не разбират, че Америка, използвайки цинично украинския народ, постига своите цели. Американците и украинските олигарси, с чиито пари са създадени наказателните батальони, наблюдавайки как руснаци и украинци се убиват взаимно, потриват доволно ръце. Но напразно те смятат, че всичко при тях се получава. Аз вярвам, че вековните връзки между нашите народи няма да бъдат унищожени. Когато Крим беше още част от украинската територия, Константин Фролов, поет от Симферопол, написал пророчески стихове:

Ще се върнем, Русия, при тебе.

И за прошка глави ще сведем.

Всеки днес е без сили – жив погребан,

а на думи – в свободен уж ден.

След бодрячества – сладка отрова,

след подбуждане, от Запад дошло,

ще се върнем при тебе отново –

под вековното твое крило.

С Крим това вече се случи. Вярвам, че в Украйна ще се опомнят и ние, както е било и преди, няма да бъдем разделени с граници. Главното е да ни стигне търпението да помогнем на Донбас и Луганск.

-Вие нали бяхте в Крим и Севастопол наскоро сред присъединяването?

-Зад кулисите идваха хора, плачеха от щастие: „Върнахме се! У дома!”. Това можеше да се сравни само с 8 май 1945 година, когато в 11,30 часа обявиха: „Берлин падна!” И цяла Москва се изсипа на улицата. Хората се прегръщаха, целуваха. А на 24 юни се проведе Парадът на Победата, когато вражеските знамена бяха хвърляни на паважа на Червения площад. Това видях сам! Заедно с другите момчета се промъквахме по покривите към главния площад на страната. В Крим отново почувствах всеобщото народно единение.

-В Украйна се преиначава историята, превръщайки Русия във враг. Вие срещнахте ли се с това?

-Изопачаване на историята се наблюдава отдавна. Преди 13 години ме поканиха в Украйна, за да се снимам във филма „Черната рада” – за Богдан Хмелницки, който освобождава от поляците Левобрежна Украйна и Киев. Хмелницки е бил инициатор за присъединяването на Украйна към Русия. В сценария бяха и историческите думи на Хмелницки: „Цялата земя – под великата ръка на московския цар, иначе всичко ще бъде залято с кръв. Иначе ще има грабежи, войни, смърт. Украйна ще се превърне в разграден двор”.

Почувствах, че всичко това ще бъде изрязано, а филмът ще бъде монтиран като антируски. Заведоха ме при заместник-министъра на културата на Украйна. Той обеща: „Васил Семьонович, роден ти наш. Нищо няма да бъде изрязано!” Но аз усетих, че той пръв ще изреже от филма цялата историческа истина, затова и се отказах от ролята. Интуицията ми не ме подведе: като краен резултат филмът се оказа антируски!

-Преди разговора ни с „Аргументи и факти” Вие имахте музикално-поетичен концерт, посветен на 70-годишнината на Победата. Концертът беше с благотворителни цели, залата „се пукаше по шевовете”. От публиката се качваха на сцената, за да Ви поднесат цветя и да споделят как Вашите филми са им повлияли. Трогателна беше историята на военен, който през 1971 година заедно с други хлапета гледал „Офицери” при проливен дъжд, излял се над лятното кино. От тази компания петима станали офицери, а само той останал жив, а преди години бил избран за кмет на един град в Подмосковието.

-В цялото ми творчество най-ценното е това, което е посветено на нашата Победа. През 70-те години режисьорът [Роман] Кармен [1906-1978 – бел. прев.: Ж.Д.] ме покани да озвуча 20-серийния документален филм „Великата Отечествена”, където за първи път прозвучаха истинските числа на нашите страшни загуби. Помня заснетите отблизо хора от различни възрасти, които от обсадения Ленинград са се отправили на фронта, и думите: „Погледнете тези лица. Запомнете ги. Нито един от от тези войници няма да се завърне жив…” Започнах озвучаването и… не можах да сдържа сълзите си. Трябваше да прекъсна работата. Едва след седмица се научих да се справям с буцата в гърлото ми и с напиращите сълзи.

Сега мнозина не искат да признаят приноса на нашата страна за разгрома на фашизма. Разбирам, ако това прави западната идеология, но е мерзко да видиш как наши саморасли подмазвачи по конюктурни съображения й пригласят. Тези хора посягат и на най-святото. Покойният Георги Юматов, с когото снимахме „Офицери”, вече на възраст, се сбил с човек, който започнал да говори: „Напразно сме се борили с немците – сега щяхме да си седим, пиейки немска бира”. И аз разбирам гнева на Жора.

…Все така прям, с царска осанка, заради която актьорите в театъра го наричат „Вася Височество”, Василий Лановой побърза да си тръгне, отнасяйки букет от 70 рози, подарен му в чест на 70-годишнината от Победата от същия този офицер, единствен от петимата останал жив.

Превод: Живодар ДУШКОВ

Аргументы и факты, бр. 48, 2014, с.3.

11 април – Международен ден на политзатворниците, концлагеристите и пострадалите от фашизма и войните

Тази дата е обявена за Международен ден на бившите политзатворници, концлагеристи и пострадалите от фашизма и войните от Международната федерация на борците от съпротивата и пострадалите от фашизма /ФИР/ и е утвърден с решение на ООН.Така се отбелязва въстанието на концлагеристите от Бухенвалд, подготвяно дълго от съветските военнопленници. На 11 април 1945 г. са нападнати стражевите кули, вътрешната и външна охрана на лагера, въстаналите концлагеристи излизат извън телените мрежи и вдигат червено знаме над административната сграда на лагера. Войниците и офицерите от СС са обърнати в бягство. Въстанието спасява затворниците от сигурна смърт, защото само ден преди това нацистите взимат решение да унищожат всички концлагеристи. Два дни по-късно 3-та дивизия на американските войски напредваща в Тюрингия достигат Бухенвалд. По-рано, на 27 януари 1945 г. съветските войски освобождават най-големия концлагер Освиенцим, близо до Краков в Полша.

Храмът „Всех Светих“ отново отвори врати за русенци

„Почти половин век упорити усилия и не малко средства, набрани чрез мащабна дарителска кампания, коства на русенци повторното съграждане на храма, на мястото на съборената през 1975г. от комунистическата управа едноименна църква. Кощунството е прието от миряните като зла прокоба за града, затова и възстановяването на храма е от изключителна важност за поколения русенци. Стремежът към благословия и едно по-добро бъдеще мотивира усилията им през годините, а днес служи като позитивен пример за градивно обединение в съвременната ни история. В дарителската кампания се включват стотици русенци, всеки според възможностите си. С щедри дарения и активно съдействие по съграждането на храма застават: братята Пламен и Атанас Бобокови, Теодорин Патриков, Гено Генов, Богомил Димитров, Александър Чакмаков, Никола Стоянов, Емил Кирчев, Йордан Симеонов, Илиян Пенев, Виктор Епщайн, сестрите Румянка и Снежанка Стойчеви, Валери Иванов, Весела Акабалиева, Георги Демирев, Миглена Плугчиева.

КРАТКА ХРОНОЛОГИЯ:
Съборената църква „Всех Святих” е съградена по проект на Едуард Винтер. Осветена е през 1898г. Последната литургия в нея е отслужена на 25. X. 1964г. от митрополит Софроний, след което храмът преминава на разпореждане на Градския народен съвет. През 1975 г. управата на града взема решение храмът да бъде съборен за една нощ, като на мястото му бъде издигнат Пантеонът на възрожденците, открит по повод 100-годишнината от Освобождението на България, през 1978г. В началото на 90-те години на миналия век русенската общественост започва мащабна дарителска кампания за възстановяването на църквата „Всех Святих”. През 1998 г., в Парка на възрожденците, патриарх Максим  благославя мястото за новия храм и символично полага основния камък за възстановяването му. През 2007г. е създадено сдружението „Всех Святих”, като за негови съпредседатели са избрани Русенският митрополит Неофит, днес Патриарх Български, и тогавашният кмет на града инж. Божидар Йотов. На празника Вси светии, същата година, е направена първата копка на новия храм. В основите му е положена капсула с послание към идните поколенията, обявена е дарителска кампания за набиране на средства и реално започва възстановяването на съборената църква. На 20 февруари 2016 г., в деня на честванията по повод 138 години от Освобождението на Русе, на тържествена церемония, с акт на дарение, сдружението предава собствеността на храма „Свех Святих“ на Русенската митрополия.

Работата по възстановяването на забележителната, според архитектурните оценки, църква започна през 1998 г. Същинската дейност стартира през 2007-а година, като първата копка направи Българският Патриарх Неофит. В края на февруари 2016 г. създаденото за възстановяването на храма сдружение „Всех Святих“ прехвърли собствеността му на Русенската митрополия, връчвайки нотариалния акт и ключовете за църквата на Русенския митрополит Наум. Помощ за възстановяването на храма оказа и премиерът Бойко Борисов, който се ангажира да бъдат осигурени средства за довършването му при посещението си в Русе през септември миналата година, след което кабинетът отпусна 250 хил. лв.“

Бележка на редактора:
Налага се едно важно уточнение към тази публикация: Не лицето Бойко Борисов е помогнало за довършването на църквата, а ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ, от чиито данъци са взети отпуснатите 250 000 лв. Това е наистина ВАЖНО УТОЧНЕНИЕ!

Радев и Йотова се заклеха. Успех!

България има нов президент. Новоизбраният държавен глава Румен Радев и вицето му Илияна Йотова положиха клетва пред Народното събрание в присъствието на Негово Светейшество патриарх Неофит.
„Заклевам се в името на Република България, да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа“, обеща Радев, а след това целуна ръката на патриарха и кръста, оставен до него.
Вицето му също се закле да се ръководи от „интересите на народа“ и получи благословията на патриарха, но само се здрависа с него, а не му целуна ръка.
Искам да благодаря да бъда президент на държава с 13 века история. Това заяви новоизбраният президент Румен Радев в речта си пред Народното събрание.

Всяко поколение има своите изпитания, преходът се оказа нашият жребий. Икономическите реформи, макар и болезнени, доведоха до превръщането на плановата икономика в пазарна. България постигна стратегически цели с членството си в Европейския съюз и НАТО. Свикнахме да гласуваме, ала мнозина днес не виждат смисъл да го правят, отбеляза Радев. Примирихме се с изборните злоупотреби. Появиха се бизнес партии, лабораторни политически проекти, лабораторнически формации. Ерозията на българската демокрация е ескалиращ проблем, предупреди новоизбраният президент в речта си.
Считам, че реформата в съдебната власт трябва да е приоритет на следващото Народното събрание. Сянката на несправедливостта лежи върху двете най-важни социални системи: здравеопазването и образованието. В здравеопазването отчитаме все повече отделяни средства, но обикновеният пациент се сблъсква често с чакане и доплащане. Образованието би следвало да съдейства за ранния старт на българските деца. Уви, тук също обикновеният българин се сблъсква с доплащане. Висшето образование също се нуждае от реформи. Нужни са обединените усилия на държавата, академичната общност и бизнеса. Длъжни сме да съхраним научния потенциал на България. Културата, редом с образованието, е другият стожер на националната идентичност. Българският преход съвпадна с триумфа на пазарната икономика в целия свят. Потребителската защита не е достатъчно защитена от закона, счита Радев. Десетки хилади българи са на гурбет, за да изхранват роднините си. В много села се завърна вересията. Бедността на хиляди българи е упрек към всички нас. От нея избуява престъпността. А българите заслужават достойно заплащане. Преходът е тежко изпитание за българите. Ще работя за всички сънародници зад граница, заяви новоизбраният президент.

Той се обърна към депутатите с думите: „Имате още една седмица“, което ядоса част от депутатите и те напуснаха пленарна зала. През цялото време на речта му в Народното събрание цареше хаос, а председателят на парламента Цецка Цачева на няколко пъти призоваваше за ред в залата.

Източник:

http://www.segabg.com/article.php?id=838893

Маргарита Попова разби Плевнелиев на прощаване, обяви го за пълен провал

Най-сериозният упрек на Маргарита Попова към Плевнелиев не беше изречен директно. Но никак не случайно вицепрезидентът натърти на това, че на първо място трябва да се работи за единството на нацията и срещу противопоставянето, което изпива силите на обществото ни години наред. Тази своя отговорност Плевнелиев не изпълни и точно тук провалът му беше пълен.

„Вицепрезидентът Маргарита Попова изригна срещу Росен Плевнелиев по време на прощалното си слово на „Дондуков 1“. Тя обвини държавния глава, че е претърпял пълен провал що се отнася до правомощията, с които разполага.

„Конституцията дава правомощия на президента и той трябва да ги използва. Това не се случи в този мандат, в това отношение политиката на държавния глава беше пълен провал, но аз се надявам, че това ще се промени по време на следващите мандати“, изригна Попова след зададен журналистически въпрос.

Вицепрезидентът не нахвърли срещу Плевнелиев и във връзка с провежданите от него Консултативни съвети по национална сигурност. „По време на тези съвети можеше да се работи много повече. Те не бяха използвани достатъчно като инструменти“, отсече Маргарита Попова.

Разтърсващите думи на вицепрезидента оставиха като вцепенен Росен Плевнелиев, който след кратка пауза поиска думата, за отговори на критиките. „Да, ние сме различни и имаме различия, но и двамата работихме за президентската институция. И заставаме сега пред вас заедно, но аз не мога да се съглася с думите на вицепрезидента Попова“, обяви държавният глава.“

Източник:

МЕГАСКАНДАЛ РАЗТРЕСЕ ПРЕЗИДЕНТСТВОТО! Маргарита Попова разби Плевнелиев на прощаване, обяви го за пълен провал