Хубава си, моя горо!
ХУБАВА СИ, МОЯ ГОРО, ПРЕЗ XXI ВЕК
/ есе /
Автор: Александрина Шаханова
Като жива ценност от поезията на Любен Каравелов е останала само една песен – „Хубава си, моя горо“.
Но каква песен!… Песен, която се пее от българите по всичките краища на света. Пее се с такова носталгично чувство, както се пее „Я кажи ми, облаче ле бяло“…
С какво тази песенна творба докосва най-нежната струна в сърцето на българина, където и да се намира той?
Ако оставим настрана ритмиката и звучните рими, които придават мелодичност на стиховете, „Хубава си, моя горо“ достига до наши дни преди всичко с патриотичния си заряд и с дълбоко нравственото послание, което поетът отправя към хората вече векове наред…
/ авторът на есето – Александрина Шаханова /
Знаем, че почти всичко от изящната словесност на Любен Каравелов е написано в чужбина. Знаем също, че когато човек е далеч от това, за което милее, той го вижда в най-хубавата му, романтична светлина. И тук не става дума за нещо, което е извън нас, а за Отечеството ни, за България!… Нещо, което, по думите на друг наш поет от по-ново време
„… е вплетено/ в нашия спомен…/ умира / и пак се заражда /в сърцето/ и носи прекрасното име Р о д и н а!“
В песенната творба на Л. Каравелов метафоричният образ на Родината е изкристализирал в картини от неповторимата българска природа. Но това е така не само в „Хубава си, моя горо“ – така е и в прочувственото обръщение в „Българи от старо време“: „Обичам те, мое мило Отечество!… Обичам те, мой мили краю! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори!…“ Всичко това трогва до сълзи, защото е написано с кръвта на сърцето, както казва Вазов за своя роман „Под игото“.
Родолюбието е и в парещата болка, която изпитваме, когато се откъснем от всичко, за което милеем, и в желанието си да останем завинаги слети със земята, на която сме родени. Да си припомним как звучи песента на Емил Димитров, превърнала се също както „Хубава си, моя горо“ в химн.
„В мойта хубава страна / и тревата, и пръстта да прегърна.
Нека стана стръкче цвят, / нека вятърът познат ме прегърне…“
И още… Борис Христов – един от най-големите българи на нашето време – и неговото изконно желание да бъде погребан в българска земя… Като че ли са негови думите на Любен Каравелов:
„А комуто стане нужда / веч да те остави,
той не може дорде е жив да те заборави!“
Сега, във второто десетилетие на XXI век, ние сме свидетели на явление, което по своя драматизъм напомня отколешните времена, когато на много хора се е налагало да оставят Родината. Тук не става дума за „невъзвръщенците“, които са предпочели „чужбината“ като по- хубаво и спокойно място за живеене и не се срамуват да сипят хули срещу родния си край, само защото в него нямат възможност за висок стандарт на живот. Тук става дума за тези българи, които не са имали друг изход за оцеляване, освен временно да потърсят спасение в чужбина. Тези емигранти, на които е „станало нужда“ да оставят родината си, плачат, когато говорят за Балгария. И понякога, макар и на много висока цена, макар и за кратко, те се връщат не само да се насладят на красивата ни природа, но и да се „презаредят“ с уханието на „буки и дъбове,…шуми гъсти,… и цветята, и водите, … и божурът, и тревите…“, да вдишат от българската горска прохлада…
За наша радост има и емигранти, които се завръщат завинаги в Отечеството, защото красотата на българската природа, опоетизирана от Л. Каравелов в „Хубава си, моя горо“, „като куршум пада / на сърцето, което е всякогаш готово, да поплаче, кога види в природата ново“…
И слава Богу, че се срещат и такива българи днес, когато страната ни има нужда от млади и образовани хора, получили висока специализация в чужбина, решили да дадат своя дял в трудното съвземане на родината си, в нейния мъчителен преход към европейския стандарт на живот. Тези „възвръщенци“, решили да се посветят на България в най-тежките ѝ дни, са достойни наследници на онова родолюбиво поколение, което се е заклело, че „дорде е живо“ няма да забрави Отечеството и е пожелало „да изтлее“ под сенките на неговата хубава и благодатна гора…
Бел. ред.: Есето е наградено в Националния конкурс, организиран от РБ „Любен Каравелов“
