Да не отчетем дебат. Да допишем Манифеста.

Какво искаме да поставим на масата в Русе, когато разговорът за „Социализмът на нашия век“ стигне и до нас

Проектът за Манифест „Социализмът на нашия век“ отвори разговор, който отдавна липсваше на българската левица.

Не за това кой с кого ще се коалира.

Не кой ще оглави листата.

Не кой кого е предал преди десет или двадесет години.

А за далеч по-важния въпрос:

Какво общество искаме да изградим?

Това вече е нещо.

В предишните ни разговори около Манифеста опитахме да тръгнем от човека – от неговата несигурност, страхове и надежди. После стигнахме до въпроса за властта: колко свободен е човекът, ако икономическата му зависимост не му позволява да каже „не“? И кой всъщност решава там, където прекарваме голяма част от живота си – на работното място?

Оттук нататък обаче идва още по-трудната част.

Защото сравнително лесно можем да се съгласим с изречението:

„Власт на труда, а не на капитала.“

Трудното започва на следващата сутрин.

Как изглежда тази власт в понеделник в осем часа, когато човек влезе в завода, магазина, болницата или офиса?

Ако разговорът за Манифеста стигне до Русе, точно това ни се иска да поставим на масата.

Не за да проверяваме кой е чел повече Маркс.

Не за да мерим кой е по-ляв.

И не за да намерим окончателната формула на социализма на XXI век. Едва ли някой я носи сгъната във вътрешния джоб.

Иска ни се нещо доста по-практично:

да започнем да превеждаме големите думи в работещи механизми.

1. Ако трудът има власт, къде е гласът му?

На избори работещият има един глас.

А в предприятието?

Кой решава как ще се организира работата?

Кой знае каква печалба е реализирана?

Кой решава каква част от нея ще бъде инвестирана и каква разпределена?

Кой взема решението за съкращения, продажба, преместване или закриване?

В огромната част от случаите отговорът е прост:

собственикът.

Работещият може да бъде изслушан. Може да протестира. Може да напусне.

Но това още не е участие във властта.

Затова трябва спокойно да обсъдим какво означава икономическа демокрация на практика.

Силни синдикати?

Отраслово колективно договаряне?

Представители на работещите в управлението на големите предприятия?

Право на достъп до информация?

Задължително участие при решения, които засягат стотици семейства?

Това не са екзотични идеи. Различни форми на работническо представителство и участие в решенията съществуват в европейската практика, а данните на Международната организация на труда показват, че синдикатите и колективното договаряне могат да ограничават неравенствата.

Следователно въпросът не е само:

„Колко да бъде заплатата?“

А и:

„Колко власт има човекът, който я изработва?“

2. Можем ли да говорим за власт, а да заобикаляме собствеността?

Тук разговорът става по-неудобен.

Но може би точно затова трябва да го водим.

Който притежава, в крайна сметка има огромна тежест върху решенията.

Можем да увеличим минималната заплата.

Можем да променим данъчната система.

Можем да раздаваме повече социални помощи.

Всичко това може да бъде необходимо и полезно.

Но ако след всички тези мерки собствеността и икономическата сила продължават да се концентрират в малко ръце, променили ли сме самото съотношение между труд и капитал?

Или само сме направили последствията му малко по-поносими?

Не става дума да извадим старите рецепти от шкафа и да национализираме всичко от кварталната баничарница до последния завод.

Става дума да престанем да приемаме, че има само една възможна форма на собственост.

Защо да няма повече кооперативни предприятия?

Защо работещите да не могат постепенно да придобиват дял в предприятията, които изграждат с труда си?

Къде общинската собственост е по-разумна от частния монопол?

Кои стратегически системи трябва да останат под обществен контрол?

Как помагаме на работниците да поемат предприятие, което собственикът иска да закрие, вместо машините просто да заминат за скрап?

Това са въпроси за XXI век.

Не за връщане назад.

А за разширяване на кръга от хора, които притежават и решават.

3. Обществени пари срещу какво?

Има и друг вид икономическа власт, за която говорим твърде малко.

Всяка година държавата, общините и Европейският съюз насочват милиарди към икономиката.

Субсидии.

Европейски фондове.

Инвестиционни стимули.

Обществени поръчки.

Енергийни помощи.

Данъчни облекчения.

И тук има един прост въпрос:

След като парите са обществени, защо обществото толкова рядко поставя условия какво получава срещу тях?

Защо предприятие, подпомогнато с публични средства, да не поема ясни ангажименти за работни места, заплати, обучение, колективно договаряне и развитие на региона?

Защо държавната помощ трябва да бъде подарък, а не договор?

И защо обществото участва във финансирането на инвестицията, но почти никога в решението каква инвестиция изобщо ни е нужна?

Какво искаме България да произвежда след двадесет години?

Къде искаме да живеят хората?

Кои отрасли са стратегически?

Какво остава в Русе, когато един голям инвеститор един ден реши, че другаде трудът е по-евтин?

Това не са само въпроси за борда на директорите.

Това са обществени въпроси, защото обществото плаща голяма част от сметката.

Може би една съвременна лява формула трябва да бъде съвсем проста:

Публични пари – срещу публичен ангажимент.

4. Свободата струва нещо

В предишния ни разговор стигнахме до нещо, което си заслужава да повторим:

свободата има материална основа.

На хартия човек е свободен да напусне работа, която го унижава.

Но ако следващия месец трябва да плати ипотека, лекарства и сметки?

На хартия може да се противопостави на работодателя.

Но ако в целия район има още един голям работодател?

На хартия всеки има право на здравеопазване и образование.

Но ако качественото лечение и доброто образование постепенно се превръщат в неща, които трябва да си купиш?

Тогава здравеопазването, образованието, жилището, грижата за децата и възрастните, транспортът и енергийната сигурност престават да бъдат само рубрики в бюджета.

Те се превръщат в условия човекът да бъде свободен.

Защото човек, който знае, че при загуба на работа няма да изгуби едновременно дома, лечението и бъдещето на детето си, има много по-голяма сила да каже:

„Не.“

А понякога именно това кратко „не“ е началото на истинската свобода.

Социалната държава следователно не трябва само да компенсира бедността.

Тя трябва да намалява зависимостта, която прави човека безгласен.

5. И накрая – кой ще направи социализма?

Тук стигаме до може би най-важния въпрос.

Партията?

Правителството?

Синдикатите?

Държавата?

Общините?

Кооперациите?

Работещите?

Вероятно всички те имат роля.

Но едно нещо трябва да бъде ясно.

Социализмът не може да бъде услуга, която политиците доставят на населението.

Ако схемата остане:

ние ще дойдем на власт,

ние ще вземем правилните решения,

ние ще разпределим по-справедливо,

а вие веднъж на четири години ще решавате дали сме се справили –

тогава човекът пак остава обект на политиката.

Само че този път на добронамерена политика.

А на нас ни се струва, че Манифестът подсказва нещо по-голямо.

Човекът трябва да бъде субект.

На работното място.

В синдиката.

В кооперацията.

В квартала.

В общината.

В партията.

В държавата.

Не просто някой да управлява по-добре вместо него.

А той да получи повече възможности да участва в решенията, които определят живота му.

Тогава вече изречението „власт на труда“ започва да получава съдържание.

---

Какво бихме искали да остане след един дебат в Русе?

Не очакваме да решим бъдещето на социализма за една вечер.

И слава Богу.

По-притеснително би било, ако някой твърди, че може.

Но има нещо, което можем да направим.

Да не превръщаме разговора в поредното мероприятие:

зала,

президиум,

микрофон,

няколко изказвания,

снимка за архива,

„проведе се ползотворна дискусия“ –

и довиждане до следващия път.

Това вече сме го правили.

Иска ни се от Русе да излязат конкретни предложения към Манифеста.

Не сто.

Пет да са.

Но да могат да бъдат написани в няколко ясни изречения.

Например:

Какво точно разбираме под участие на труда в управлението?

Какви форми на собственост искаме да развиваме?

Какви обществени условия поставяме срещу публичното финансиране на бизнеса?

Кои основни права трябва да освободят човека от страха да каже „не“?

Как организираме самите хора така, че да бъдат участници, а не публика на промяната?

И ако някой не е съгласен – още по-добре.

Нека каже защо.

Нека предложи друго.

Спорът не е проблемът. Безразличието е.

Нека дойдем с молив

Първо попитахме може ли Манифестът да започне от човека, а не от теорията.

После попитахме кой управлява неговите страхове и как икономическата зависимост ограничава свободата му.

Сега естествено стигаме до следващия въпрос:

Как даваме на труда не само защита, а власт?

Тук вече не стигат хубавите думи.

Трябват механизми.

Институции.

Права.

Организация.

И вероятно доста спор.

Точно затова си заслужава този разговор.

Нека всеки, който има отношение към Манифеста, още отсега си зададе един прост въпрос:

Ако можех да добавя едно конкретно нещо към „Социализмът на нашия век“, което действително да даде повече власт на човека на труда – какво би било то?

Не лозунг.

Не пожелание.

Едно работещо предложение.

После второ.

После трето.

Така един текст постепенно може да започне да прилича на политическа воля.

И когато разговорът стигне до Русе, нека на масата има не само микрофони.

Нека има и моливи.

Защото този път не ни се иска просто да отчетем един дебат.

Иска ни се да помогнем да допишем Манифеста.