Дунавът, европейската архитектура, древната история и някогашното величие се оказват недостатъчни причини да мечтаеш за живот тук. Днес русенци са унили и обезверени и великолепието около тях не ги радва.
ГЕОРГИ НЕДЕЛЧЕВ / списание BIOGRAPH #81, юни 2018
Центърът на Русе е толкова красив и величествен, че чак поражда недоверие – възможно ли е изобщо да имаме такъв град? Българинът е склонен винаги да се съмнява, когато нещо му изглежда твърде добре. Голям градски площад с достолепна съдебна палата (първата подобна сграда у нас), легендарното Доходно здание (театър „Сава Огнянов“), признато за архитектурен шедьовър и паметник на културата, Паметникът на Свободата, издигнат от ваятеля на Цар Освободител в София Арнолдо Цоки, осем фонтана, всеки от които коренно различен от другите, градина с уникални дървета и 13 улици, които радиално водят към нея… По „главната“ – Александровска – една след друга се нижат сгради в стил необарок, сецесион и неокласицизъм. Всяка от тях би била основната гордост на всеки друг град, но тук е просто една от многото, а нерядко дори е в окаяно състояние. И всичкото това – на няколкостотин метра от Дунава, от чийто висок бряг се открива ослепителна гледка към залязващото слънце. Не само в България – и в цяла Европа подобни градове са рядкост и биха предизвиквали несекваща гордост у местните. Както и нескончаем поток от пришълци – и като туристи, и като желаещи да живеят там.
Е, в Русе не е точно така. Основното усещане, което ме обзема всеки път, когато посещавам родния си град, е за преобладаващо, всепоглъщащо униние. Песимизъм, липса на живец и предприемчивост, недоверие и вечно мърморене, обезверение… Не че това не са типично български черти като цяло, но в Русе те избуяват повече от всеки друг голям град и са в рязък контраст с ослепителния екстериор. Дори навръх Гергьовден, когато е и местният общински празник, физиономиите на русенците, събрали се за концерта на Васил Найденов пред кметството, са преобладаващо уморени, кисели и някак си мнителни. Истински веселите хора са рядкост – предимно младежи, които не се знае дали ще са тук след няколко години…
Като цяло в града не се усеща амбиция да се използва максимално всичко, което историята и географията са му дали. Да си наследник на древно дунавско пристанище, наблизо да имаш средновековен град-крепост като Червен, скалните църкви край село Иваново, уникалния скален манастир в Басарбово, а тримилионен град като румънската столица Букурещ да е само на 70-ина километра разстояние, да разполагаш с исторически музей, еко-музей /аквариум, най-високата телевизионна кула на Балканите и модерна спортна зала, подходяща за всякакви мероприятия, и в същото време да имаш толкова малко хотели и зле развита туристическа индустрия не е нищо по-малко от срамота. Някаква горчива ирония е фактът, че тук всяка година се провежда национално изложение „Уикенд туризъм“. Но хотелите и частните апартаменти, отдавани под наем, са двойно по-малко от тези във Велико Търново например – град, който иначе е над два пъти по-малък.
Ами на русенци просто не им се работи толкова, ще каже някой, и сигурно ще е прав. Но също толкова прави са и онези, които споделят, че в този град открай време методично бива убивана всякаква инициатива, още в зародиш. Просто ей така – било то от любов към рушветите, било то от чиста завист. И това се случва без значение коя политическа сила е на власт. В случая тя е ГЕРБ и градът буквално е феодализиран от близки до нея предприемачи. Те обаче, за разлика от варненските, бургаските или старозагорските, не горят от особено желание да развиват даже своя бизнес, а камо ли града като цяло. Основната им функция се свежда до това да пречат на останалите да ги конкурират с каквото и да било. Така че, колкото и да искаш да се възползваш от притегателната туристическа стойност на Русе и да добавиш нещо към нея – забрави да тръгваш да строиш нов хотел, да отваряш хубаво заведение, да организираш някакви мероприятия тук. Можеш, но само ако си „от нашите“ или ако си плащаш скъпо и прескъпо на когото трябва – до степен, която обезсмисля всякаква инициатива.
И други да са на власт, няма да е по-различно, казват ми патили местни хора – и те ще дойдат със съзнанието, че имат на разположение няколко години, за да се възползват с каквото могат – обществени поръчки, някой апетитен обект без близка конкуренция и яко изнудване за рушвети от малкото останали бизнесмени, които се мъчат да оцелеят.
Добре де, защо в Русе ситуацията изглежда по-безнадеждна от тази в други градове като Варна, Търново, Пловдив, Бургас, Стара Загора?
Толкова ли не се намират хора, способни да разсекат Гордиевия възел? „Ами то ние кога ли сме имали свестен министър от Русе – никога! Дори навремето мустакатият бай Пенчо Кубадински не беше тукашен, а от Разградско“, казват ми възрастни русенци с типичната си сърдита интонация.
По-младите пък са склонни или да вярват в конспиративни теории (например че умишлено се саботира всякакво развитие на Северна България, защото тези от долу, под Балкана, си цакат повече където трябва), да набеждават майката природа (никъде другаде зимата не е толкова продължителна и сковаваща движението) или просто да заключават, че докато не се завърши магистрала „Хемус“ и магистралната връзка с Търново, Русе няма как да живне.
Други пък казват, че дори и тогава положението няма да се промени – заради местните традиции и манталитет. Като легендарен пример се разказва историята как преди години Кирил Домусчиев искал проектът „Лудогорец“ да се случи тук, с местния „Дунав“– със съответния бизнес, който предприемачът планирал успоредно да развива в града. Но му били поискани толкова големи рушвети, че той се насочил към близкия Разград. Сега русенци ходят да гледат европейски футбол на „Лудогорец Арена“ и се подиграват на окаяното състояние на тревното покритие на градския си стадион.
Работещите и печеливши фабрики в града са само няколко, колкото да не е без хич – още един срам за град с перфектно обособени индустриални зони и всички видове транспорт наоколо – железопътен, речен, въздушен. Медицината и в частност стоматологията е една от малкото развити сфери – хора от цяла България, а и от Европа, идват тук, за да си оправят зъбите.
На практика по-способната работна ръка отдавна се е насочила другаде – я към чужбина, я към Варна или София. В местния Русенски университет следват 10 000 студенти, повечето от които моментално заминават нанякъде с дипломите си – да гледат децата на богатите европейци или да им правят масажи в тамошните спа-центрове. За някои от над 30-те специалности вече почти няма желаещи, но ги поддържат всячески и понякога с почти циркова агитация, защото трябва да има щатни места и заплати за близо 500-те преподаватели. Въобще Русе е христоматиен пример за нещо, което съсипва цялата ни страна – държавата бива безжалостно експлоатирана под всякаква форма, частната инициатива е в плен на корупцията, а безхаберието властва навсякъде.
„Досегашният ми живот в този град показва, че каквото и ново да започне да се прави, резултатът винаги е по-лош от старото“, отсича местен интелектуалец, около 50-годишен, излязъл на разходка в приказно красивата градска градина навръх русенския празник. Конкретният повод е амбициозната реконструкция на придунавския булевард и зоната за разходки по брега, която от години стоеше занемарена, буренясала и абсолютно неизползвана, независимо от прекрасната панорама към реката. Всъщност, почти целият град в момента е строителна площадка, очевидно с външно финансиране – ремонтират се улици и булеварди почти навсякъде, както и легендарният хотел „Севастопол“ недалеч от речната гара. Санират се и блокове, а жителите в тях негодуват, че фирмите-изпълнители си вършат задълженията некачествено – с най-нискоразрядната възможна и зле платена работна ръка – и не спазват никакви срокове, защото от алчност са се нагърбили с повече обекти, отколкото могат да поемат. Но парите се усвояват, разбира се.
Друг русенец пък иронизира „паметника на глупостта“ – един от първите русенски молове досами Дунава, който поради лошо планиране и мениджмънт хлопна кепенци и сега стои затворен. Има и още един, напълно завършен, но никога не заработил, както и други два проекта, стопирани в зародиш. В момента функционира един-единствен мол, и то – само той си знае как.
Докато слушам всичко това, се чудя да се смея ли или да се тревожа. Намирам се на ослепително красиво място, в което сякаш на никого не му се живее. Добре де, питам почти раздразнено – а всичките тези хора по кафенетата и ресторантите какви са, с какво се занимават, от какво се издържат? Отговарят ми веднага, че най-голямата част са безработни – по тяхно собствено предпочитание. Родителите им живеят и бачкат в чужбина – Гърция, Германия, Италия, Испания, Англия. Ако на синчето някой му праща по хиляда лева месечно, той тук с тези пари е цар – сипва в голфа бензин, обикаля заведенията и си щрака с пръсти. Такъв човек никога няма да се хване някъде на работа за 600-800 лева. Друга част от клиентелата е на държавна работа – в администрацията, образованието, здравеопазването, полицията. При тях, както вече стана дума, корупцията е ежедневие, с което нямат сериозна причина да се борят. Трети са бачкатори в различни фабрики и фирми, които са се примирили с ниските си заплати, теглят кредит след кредит за нов телевизор или почивка на море и търкат лотарийни талончета до обезумяване. Живеят на принципа „никой не може да ми плати толкова малко, колкото аз заработвам“ и това е тяхната представа за щастието. Има и немалка артистична гилдия, с която градът винаги се е гордял – музиканти, художници, оперни изпълнители и артисти, които обаче са все по-зависими от участия и продажби другаде, извън Русе.
Ситуацията е такава, че ако си млад, енергичен и способен човек с амбиции, за теб просто има един таван на доходите, отвъд който е немислимо да отидеш. Всеки, който иска по-сериозна реализация и добро бъдеще за децата си, мисли за работа и живот в чужбина. „И как няма да е иначе, щом като там стартовото ниво, за най-нискоквалифициран труд, е по-високо от най-горното равнище, до което мога да стигна тук някога? Кога в Русе ще има фирми, наемащи образовани служители с нормални заплати на европейско равнище? Според мен – никога“, хладнокръвно анализира 35-годишен баща на две деца, а на мен ми е трудно да му опонирам.
Ето как, с всеки следващ събеседник, ми се изяснява картинката в Русе – защо всички са мрачни и унили напук на красотата и аристократизма наоколо. Оптимистът в мен продължава мислено да им опонира и да обвинява най-вече тях самите. Но си давам и сметка, че ако поживея известно време техния живот, вероятността да ме обземе подобно бездушие е напълно реална.
Отварям местния вестник „Бряг“ в търсене на по-ведър контрапункт. Има голяма снимка на множеството, събрало се за концерта на Васко Кеца по случай празника на града. На местното летище е имало двудневно авиошоу – състезания с делтапланери, самолети и дори балони. В църквата „Свети Георги“ е пристигнало ценно копие на чудотворна икона от Света гора. Българският и австрийският президенти са посетили Басарбовския манастир. Учениците от местната математическа гимназия обрали всички купи и медали от Фестивала на роботиката в конкуренция с цяла Северна България. 16-годишният русенски пианист Николай Димитров направил нов фурор на международния конкурс „Шопен“ в Румъния. В квартал „Дружба“ – нещо като аналог на софийския „Люлин“ – монтират светещи пешеходни пътеки и велоалеи.
Значи животът все пак не е толкова лош, мисля си, докато седя в местното „Хепи“ досами архитектурния шедьовър, какъвто е театърът. Впрочем, това е може би единственото заведение в града, където що-годе се спазват високи стандарти на кухнята и обслужването. Неслучайно и румънците от близкото Гюргево, идващи с велосипеди, сядат неизменно тук. Сервитьорките получават няколко пъти по-високи заплати от тези на колежките си другаде, но и работят под нетипично за местното ниво напрежение. Затова усещам, че дори и те не се чувстват щастливи – просто средата наоколо сякаш ги дърпа надолу, кара ги да се чувстват прецакани, че трябва да се стараят повече от нормалното. На другата вечер в един от уж хубавите ресторанти на града, който предлага турска и българска национална кухня, сервитьорът забравя част от поръчката ми, а накрая къде извинително, къде подигравателно ми казва, че при тях не може да се плаща с карта, а само кеш… Интересно какво щях да правя, ако бях турист, останал без джобни – щях да търся банкомати наоколо, защото на предприемача тук не му се занимава с европейски технологии на плащане…
Докато се разхождам, почти всяка сграда ме подканя да я снимам. Всеки поглед нагоре моментално ми оправя настроението. Но долу, по улиците и тротоарите на Русе, щъкат хора, които сякаш нямат нищо общо с това – не чувстват този град като свой и не си правят планове за дълъг и щастлив живот в него.
Завършвам този репортаж с най-искреното желание да се окаже, че не съм прав, да бъда опроверган, да се почуствам неудобно, че съм си мислил такива неща. Но по-скоро ще се намерят хора, които ще потвърдят, че и в техните градове е същото, дори по-лошо. И там ще отида да разгледам и да опиша всичко позитивно и негативно. Но такива контрасти като в аристократичния Русе едва ли ще видя другаде.
Източник: https://georginedelchev.com/2018/06/12/ruse-biograph-june-2018/
