Архив на категория: Личности и събития

За да публикувате в този раздел, моля, попълнете формата в десния панел („Вашият глас“) и изберете рубрика от падащото меню.
След преглед от администратор постът Ви ще бъде публикуван!
Приятно споделяне! :)


За Иван Козарев Балкан, първият български партизанин

Иван Йорданов Козарев с псевдоним Балкан на 26 юни 1941 даде първите изстрели на антифашистката съпротива не само у нас, но и на Балканите

Иван Козарев е роден на 5 април 1901 г. в с. Добринище. Завършва прогимназия в родното си село. Член на БКП. Участва в Септемврийското въстание от 1923 г. в Разложкия край. След създаването на ВМРО (обединена) през 1925 година пък става неин член.

Иван Козарев като млад, правият от дясно

Заради партийната си дейност многократно е арестуван. През 1935 година вследствие на предателство, попада в затвора, където лежи до 1938 година. След излизането му от там се връща в Добринище, в местността Струго изгражда собствен рибарник за отглеждане на пъстърва, от която печели добре. Негови съвременници  разказват, че не парите са в основата на това доста лудо начинание, а най-вече желанието да докаже на властта, че хората като него са с предприемчив дух и не са лентяи.

На 7 февруари 1941 г. като куриер на Околийския комитет на БРП (к)  в Разлог Иван Козарев пренася нелегална литература за Неврокопско. Край с. Обидим пъдари се опитват да го арестуват и за да не попадне в ръцете на властта, нали вече е лежал в затворите за комунистическа дейност, бяга и минава в нелегалност. В ръцете на полицаите остава само една връзка вестници „Работническо дело“, орган на Работническата партия в България. Попада в бюлетина на Полицията като обявен за издирване разбойник.

Възмущението му, че е обявен за разбойник го имаме документирано в писмо от 25 май 1941 до Председателя на Народното събрание. Ето и няколко реда от него: „Полицията ме е обявила чрез бюлетина си за разбойник, макар че нищо не съм откраднал, или чуждо присвоил, защото това е противно на моите идеи и разбирания… Желанието ще ми е да обърнете внимание на моите искания и да дадете пълна и безусловна амнистия и легализиране на Работническата партия.“ Отговор на писмото няма, след по-малко от месец Хитлеристките армии  нахлуват в СССР.

През април-май 1941 година Иван Козарев вече е напуснал дома на Димитър Ваканчин от Банско, където в продължение на два месеца намира сигурен подслон. Убежище на Козарев става планината. Много често обикаля рибното си стопанство. След време, на среща с ремсисти и партизани от Белица, Казарев ще разкаже как полицията успява да влезе в дирите му в първите месеци на нелегалния живот. „Врагът видя, че трудно ще ме улови, затова започна да прибягва до хитрост. Горският отбиваше водата от рибарника ми и следеше дали ще бъде пусната отново. Знаех, че това не е случайно, но ми беше жал за рибите, отгледани с толкова мъка. За да не измрат, нощно време пусках водата. От това те разбираха, че се навъртам около рибарника и ми устроиха засада, за да ме заловят или убият. Това се случи на 26 юни 1941 г.“

В завързалата се престрелка ранява няколко полицаи, самият той е ранен, но успява да се измъкне. С изстрелите си Иван Козарев поставя началото на организираната въоръжена антифашистка съпротива не само у нас, но и на Балканите. Това става четири дни след началото на войната на Германия срещу Съветския съюз и два дни след поетия от БРП (к) курс на въоръжена борба. Историята е отбелязала чрез полицейските донесения този факт на страниците си. Изстрелите потвърждават и думите му, изречени няколко месеца по-рано, че няма да бъде сам в нелегалните пътеки на борбата.  На 26 юли 1941 година, заедно с Никола Парапунов създава в околностите на Разлог първата партизанска чета в България. Приема партизанско име Балкан. Зареждат се дълги години тежък партизански живот.

Загива при нелепо стечение на обстоятелствата през нощта на 31 март срещу 1 април 1944 г. близо до родното си село Добринище от куршум на близкият му приятел и верен ятак Александър Пицин от Банско.         Само няколко месеца след победата на антифашистката съпротива, край Добринище, на лобното място на първия български партизанин е издигнат скромен циментов барелеф. На мраморната плоча са изсечени няколко думи. Въпреки превратностите на времето, те продължават да са най-точната оценка за делото на този човек: „Иван Козарев, борец за народно благоденствие“.

Косьо Станев: „Театърът е призвание.“

По повод Деня на театъра Таралежът зададе няколко въпроса на нашия другар Косьо Станев.

  1. Вие ли избрахте професията актьор или тя избра Вас?
    Пътя ни един към друг беше взаимен. Още от ученик исках да стана актьор и търсех пътища как да стане това. Явих се на прослушване в Театралната студия към Шуменския театър, приеха ме и започна моята подготовка за следващите етапи от овладяването на тази професия. Годината беше 1970 – та. В съзнанието си вече бях избрал актьорската професия. И се готвех за неотложната среща на която и професията да ме хареса и да ме избере. Но не стана веднага и лесно. Първо трябваше да отбия войнишката си служба, после да изкарам една година в СУ „Климент Охридски“ специалност Философия /Където бях приет още преди казармата/ и чак тогава да събера сили и кураж да се явя на изпитите във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“… Бях приет специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в класа на проф. Николай Люцканов.

    В ролята на Геновева от дипломният спектакъл на клас проф. Н.Люцканов
  2. Професия, дарба или призвание е театърът?
    Театърът е призвание. Театърът е творението на тази земя, което обема сложността на взаимоотношенията между хора, богове, растения, животни, капките дъжд, сълзите и духовното обновяване. И това пространство на внимателно проникване и вслушване се озарява от невидима красота, поддържа се живо чрез взаимодействието на опасности, хладнокръвие, мъдрост, действия и търпение…А дарбата е неделима част от искреността на призванието.
    Театърът в 21 век вече е не е нито място за живеене, нито за свещенодействие. Не е вече нито дом , а още по-малко е храм. Нито е нисък, нито е възвишен.
    Театърът е само коридор. Безкрайно дълъг коридор в пространството, в душите на хората и във времето. Една възможност за дебат върху живота преминаващ неизменно между суетата и смисъла.
  3. Любима Ваша роля?
    Имам много любими роли… Или почти всички са ми любими… Няма как, нали аз съм ги създал. Но една остана за дълго в съзнанието и спомените на зрителите… И в мен – Моцарт от „Амадеус“ на П.Шафър в постановката на Слави Шкаров… Моцарт… Тази роля ми даде шанса да се опознаем истински и до болка с гениалния режисьор Слави Шкаров. Истински в познанието на времето в което живеехме и болката от цинизма, с който ни се налагаше да го осмисляме. Слави ми показа смисъла на посоката. Това не беше толкова откритие, колкото откровение… Бях Моцарт, или как човек без лъжи и заблуди да опознае себе си… Всички знаем, че Моцарт прави нещата по-красиви, отколкото изглеждат. Или по-скоро след него и благодарение на него, ние ги виждаме по-красиви отколкото са и доста по-късно осъзнаваме, че те са обречени с неизбежността на смъртта…

    Моцарт – К. Станев, Салиери – К.Димчев, Констанс – М. Петрова от „Амадеус“. Постановка – Слави Шкаров
  4. А в живота?
    Не играя роли в живота. Няма никакъв смисъл в това. Достатъчни са ми ролите на сцената.
  5. Може ли да се направи паралел между театъра и политиката? Всичко в живота е театър… Но най- нелепия е в политиката… И най- грозният. Не харесвам този театър. И като не мога да избягам от него, съм научил сетивата си да се забавляват с глупостта му.
  6. Какво е за Вас успехът?
    Успехът е всичко и нищо. Всичко е, когато се покланяш изморен и изтощен пред станалата на крака публика, която ти благодари за съпреживяните мигове на взаимно прочистване… И нищо, когато останеш насаме със себе си, със своя скромен екзистенц минимум и тъгата в душата ти бавно и неотстъпно обладава тялото и душата ти… Е, стига да не си самовлюбен дебил…
  7. Смятате ли, школата на Станиславски за остаряла?
    Една гениална теория няма как да остарее. През 20-ти век тя претърпя много метаморфози и върху нея се изградиха много нови школи и учения за правене на театър. И М.Чехов и Брехт и Питър Брук и Й.Гротовски и кой ли още не… Но всички те тръгнаха от Станиславски и неговите теоретични и практически постулати. Днес много често обаче се срещат активни деятели на театъра, които без да са направили каквито и да е усилия да проучат и разберат теорията на Станиславски и неговата система, я отричат и омаловажават… Срещам такива „творци“ в работата си в театъра… Съжалявам ги… Не е достатъчно да си нафукан и да се големееш, трябват познания и поне малко ум…

    Язон от „Медея“ на Еврипид
  8. Любим цитат от Ваша роля, с който искате да отправите послание към хората в днешната ситуация на трудни за времена за всички?
    „Венчайте ме със званието шут,
    признайте ми призванието луд,
    за да си казвам туй, което мисля,
    и аз от край до край ще ви пречистя…”
    Уилиям Шекспир

    Златил от „Боряна“ на Й.Йовков

Благодаря!

„Покажете им обич и внимание и те ще ви благодарят от сърце!“

Днес отбелязваме Денят на шарени чорапи в знак на солидарност и подкрепа на децата със синдром на Даун. През далечната 1866 г. английският доктор Down описва клиничните белези на синдром, който днес носи неговото име. Синдромът на Даун е генетично състояние, което се изразява в наличието на една допълнителна хромозома в някои или във всички клетки. Имат специфичен външен вид, някои характерни здравословни проблеми и в повечето случаи забавено умствено развитие. Тежестта на всеки един от тези проблеми обаче варира в огромни граници при различните индивиди. Най-общо, хората със синдром на Даун обикновено са по-дребни и тяхното физическо и психическо развитие е по-бавно, в сравнение с връстниците им. Най-важното нещо, което трябва да се знае за хората със Синдром на Даун е, че те са по-скоро подобни на останалите, отколкото различни от тях.

Ето какво споделя за общуването си с деца със Синдром на Даун Валя Колева: „Те са част от нашето общество, много чисти, лъчезарни, обичащи… очакват от нас съдействие и подкрепа! Те са истински приятели, деца с възможности и природни заложби, които с наша помощ могат да се развият. Много са отговорни и в страните с развита социална политика те работят в спортни зали, стадиони, търговски обекти като обслужващ персонал. За мен е удоволствие да работя с тях вече четири години. Покажете им обич и внимание и те ще ви благодарят от сърце.“

Валя Колева, член на ИБ на ОбС на БСП Русе

Датата е избрана символично. 21-ото число на третия месец от годината показва, че синдромът на Даун е свързан с тризомия (три копия) на 21-вата хромозомна двойка в човешкия организъм.

Защо да помним 22 февруари?

На 19 февруари 1887 г. в Русе избухва бунтът на русофилите срещу регентството и правителството на д-р Васил Радославов, заради предприетия русофобски курс във външната политика.

В него участват и заплащат с живота си част от цвета на офицерството и българската интелигенция. Сред тях са майор Атанас Узунов, майор Олимпи Панов, подполковник Димитър Филов – дейци и герои от Освободителната война и Сръбско-българската война (1885).

Част от войската остава вярна на правителството, гарнизоните в страната не въстават и бунтът бързо е потушен. Суровият военно-полеви съд, организиран и ръководен от безмилостният пратеник на регентството майор Рачо Петров, осъжда по бързата процедура организаторите на метежа на смърт, чрез разстрел. На 22 февруари Атанас Узунов, Олимпи Панов, Тома Кърджиев, кап. Зеленгоров, пор.Кажухарски, подпор.Тръмбешки, Александър Цветков са разстреляни. На мястото на страшната голгота преди разстрела те изпяват последната си прощална песен.

Вдясно от главния път Русе-Варна се издига бял паметник с монумент на плачеща жена. Дали това е България, оплаквала чедата си, или майка, жена, сестра… можем само да гадаем. Те са големи хора, те са живяли за друг, по-достоен живот, за дружба и признателност към Русия, където повечето от тях са учили и пребивавали.

Ето защо  паметта за тях трябва да е жива и в знак на почит и преклонение скланяме глава на 22 февруари пред техния подвиг. Да не забравяме думите на Олимпи Панов „За нас смъртта е вечен живот, нашата идея трябва да разцъфти,  конституцията трябва да встъпи в своите права, а узурпаторите да паднат“. Страшни и силни думи. Думи, които и днес след 135 години звучат пророчески.

автор: Гинка Димитрова, Председател на основна партийна организация на БСП Русе „Мидия-Енос“

18 юни – роден Георги Димитров



Майка Парашкева – любящата, насърчаващата, окриляващата…

Шест сина и две дъщери отглеждат Парашкева и Димитър Михайлови. Най-големият  – Георги се ражда на 18 юни 1882 г. в с. Ковачевци, Радомирско. И в бедняшкия живот лумва радостта. През 1886 година семейството се преселва в София с надеждата, че ще надмогне немотията. За да се изхранят, бащата се заема с калпакчийство. В малкия софийски дом на улица „Опълченска” едно след друго се раждат останалите седем деца: Никола, Любен, Костадин, Борис, Тодор, Магдалина и Елена.
Не съм виждал, а и не вярвам да съществува снимка, на която да е заснето цялото семейство. Не защото в края на ХIХ и в началото на ХХ век фотографирането не се смятало за модно увлечение. Не и защото не било  възможно  да се отделят средства за документирането на миг от живота на едно обикновено българско семейство – щастливо с многобройната си челяд. Не и защото с годините са се загубили тези ранни снимки. Причината, мисля, е друга. Между раждането на Георги и Елена – последното дете от семейството, лежат 20 години. А през тях нищетата е принудила твърде рано по-големите момчета да се отделят от дома. В борбата за къшея хляб едва ли е било възможно пътищата на всички в определен ден да се пресекат и този „възел” да се съхрани във фотография.
От малкото семейни снимки ме порази една. На нея Парашкева Димитрова е заснета с първородния си син. От лицата на двамата струи нежност и любов един към друг. Годината е 1934. Сякаш някъде далеч във времето са останали денонощията, прекарани в хитлеристките затвори в Лайпциг и Берлин. И напрежението от „сраженията” със съдии и прокурор, със свидетели, изправени пред Лайпцигския трибунал. И майчината – с нищо несравнима! – тревога по сина…
Дълбоки са бръчките по майчиното лице. Те напомнят не само за надхвърлените седем десетилетия. Не само за житейските трудности. Напомнят и за тежките удари, които сполетяват семейството.
Най-напред тревогата я сграбчва в хищната си ръка заради Никола. През 1910 г. – две години след заминаването си в Русия, той е арестуван още с 50 руски социалдемократи. По дипломатически път семейството прави запитване, за да разбере, че от 26 януари с.г. Никола се намира в Одеския затвор. Чак през март 1911 г. научават, че е задържан като един от основните фигури от т.нар. „Дело на 22-та”. Осъден е на каторга в Сибир.   
Биографията на Никола Димитров е биография на истински революционер. Шестнадесетгодишен, под влиянието на брат си Георги, се включва в борбите на печатарските работници в София. От октомври 1906 година е приет за член на БРДСДП (т.с.). При престоя си в Одеса става член на местната социалдемократическа организация. От октомври 1909 г. оглавява Персипската група на Руската социалдемократическа работническа партия. Групата е във връзка със задграничното ръководство на Болшевишката партия и с редакцията на в. „Пролетарий”. Никола Димитров застава начело на борбите на одеските работници. В техните среди е известен като  Никола Български и Ястреба.  Имало майчино сърце да пати. На 28 май 1916 г. Никола, повален от „жълтата гостенка”, угасва.
А в това време и тревогата, и майчинската мъка нарастват. През 1910 и 1912 г. , макар и временно, Георги е задържан от румънската полиция с предупреждение да не посещава никога повече страната. От 10 юли 1912 г. българските власти го хвърлят за месец в затвора – в имащата печална слава „Черна джамия”. На 4 ноември пък в боевете при Гяур-Табия (срещу Чаталджа) пада прострелян синът й Костадин. Подобно на многото български жени, загубили синове или съпрузи, братя или бащи по време на Балканската война, и Парашкева Димитрова слага черна забрадка, за да не я свали никога вече. Н 5 юни 1913 г. в скръб по Костадин умира и бащата – Димитър Михайлов.
А по-нататък? През 1918 г. Русенският военнополеви съд осъжда Георги на три години строг тъмничен затвор. В началото на юли 1920 г. пак той е задържан в Кюстенджа и Букурещ и подложен на съдебно следствие с обвинение, че извършва шпионаж „в полза на Съветска Русия”. Последва незаконното му арестуване в Горна Оряховица – август 1923 г. Емигрира след разгрома на Септемврийското въстание и последва смъртна присъда, издадена от Врачанския окръжен съд (14 март 1925 г.) за ръководството на въстанието.
Майчино сърце! Винаги в тревога, винаги отворено за детето, което е в нужда, независимо че синът или дъщерята са пораснали отдавна!
На 4 април 1925 г. най-малкият син – Тодор, е арестуван от фашистката полиция. Как няма да е свито сърцето на майката, когато малко преди това са убити Вълчо Иванов и Яко Доросиев – учители и другари на Тодор в борбата! А фашистката власт знае кого да арестува. Тодор е бил член на Българския комунистически младежки съюз (от 1919 г.). Една година е бил секретар на Ючбунарската секция на съюза. Отговарял за разпространението на в. „Младеж”. Активно се включвал в дейността на младежките гимнастически дружества. Изпълнявал важни и отговорни задачи по укрепването на младежките дружества в софийските села, Самоков, Перник, Кюстендил… От 1920 година станал член на БКП (т.с.). В навечерието на Септемврийското въстание отговарял за създаването на конспиративни възли. Сред погрома като член на Военната организация към ЦК на партията бил изпратен в Шуменски и Варненски окръг. От края на 1924 г. е технически сътрудник на ЦК на БКП. Двуседмичните инквизиции в Дирекцията на Софийската обществена безопасност не довеждат до желани от полицията разкрития…
Три дни след атентата в софийската катедрала „Св. Неделя” в Александровската болница е докаран трупът на около тридесетгодишен младеж. Полицията се старае да създаде впечатление, че това е случайно криминално убийство и с това да прикрие следите си от умъртвяването на Тодор Димитров. Ала в окървавените дни и нощи на април 1925 г. такива загадъчни престъпления не са случайност.
А майка Парашкева е обхваната от тревога и по отношение на дъщеря си Елена – арестувана след Септемврийското антифашистко въстание и емигрирала през 1925-а. Съобщението за арестуването и обвинението срещу Георги през 1933 г. повеждат майката и сестрата по пътищата на Европа. За да се вдигне светът в защита на Георги Димитров. За да разбере световната съвест кой иска да затъмни слънцето на истината. За да може след това Майката да стои редом със сина си – щастлива, обкръжена от вниманието на съветските хора. Една държелива българка, майка-орлица, не можеща да забрави раните от смъртта на синовете си Костадин, Никола и Тодор, чувстваща се сигурна до рамото на своя син-сокол.

Живодар Душков 

„КОЙ ЗАБРАВИ ПОБЕДАТА?“, известният артист Василий Лановой – за 9 май

В КРАЯ НА ЯНУАРИ, 12 ДНИ СЛЕД КАТО НАВЪРШИ 87 ГОДИНИ, от нас си замина актьорът Василий Лановой. Преди години бях превел интервю на журналистката Мария Позднякова с него, в което се засягаха и въпроси, свързани с Втората световна война, Великата Отечествена война, Деня на победата, съвременните политически събития. Препрочитам го и намирам, че то не е загубило актуалността си.

Живодар Душков

Мария ПОЗДНЯКОВА

КОЙ ЗАБРАВИ ПОБЕДАТА?

Известният артист Василий Лановой – за 9 май, Украйна и цинизма на Запад

-На Пушкин принадлежи грандиозната мисъл: „Да се гордееш със славата на предците си, е не само възможно, но е и задължително. Неуважението води до срамно малодушие!” А нали сега нас с всички сили ни тласкат към това малодушие. В Европа журналисти ми говорят в очите: „Какво вие в Русия там все със своята Победа се хвалите? Ето ние отдавна сме я забравили!” А аз ги питам: „Колко дни вашите страни са се съпротивлявали на Хитлер?” Мълчат. Тогава продължавам с фактите: „Полша била завладяна за 28 дни, а за 28 дни в Сталинград немците успели да завземат едва няколко къщи. Дания се съпротивлявала само ден. Цяла Европа била покорена за три месеца. И нашите войници се заеха с това тя да бъде свободна. И на каква цена?! Милиони войници отдадоха живота си за освобождаването на европейците от фашизма”. Но Европа предпочита да забрави това!

-Вие сте били седемгодишен, когато започва войната…

-Роден съм и съм живял в Москва, а през лятото родителите ми изпращаха нас, децата, в своето родно село Стръмба, в Украйна. На 23 юни 1941 г. аз и сестрите ми отидохме с влака в Одеска област, където ни посрещна дядо. Стоейки на перона, видяхме в небето немски самолети, които летяха да бомбардират Одеса. Няколко години живях в окупация. А родителите ми работиха в Москва в химически завод, в който до монтирането на конвейрна лента пълнели на ръка съдове с отровна противотанкова течност. Заради това и двамата бяха инвалиди – поразена бе нервната система на ръцете и краката им. Когато след три години мама дойде в Стръмба, за да ме вземе, тя с усилие се движеше. Пътувала пет денонощия с 16 прехвърляния. От влак на влак я носили добри хора.

-Вие не скрихте радостта си след присъединяването на Крим към Русия. Как се отнесоха в Украйна към позицията Ви?

-В Източна Украйна мнозина разбират всичко. А от Западна Украйна имаше такова позвъняване: „Шо же ты наробыв, Василь Сэмэнович? Мы же тэбэ проклинэм, мы же тэбэ на вилы поднимэмо” (на украински; в превод: „Какво направи ти, Васил Семенович? Ние те проклинаме, ние теб с вила ще те вдигнем!”).

Болно ми е, когато виждам какво причини на себе си украинският народ. Не разбирам защо мълчи украинската интелигенция. Нима не забелязват свастиката и факелните шествия? Не виждат ли жените, старците, децата, убити при бомбардировките?

Нима не разбират, че Америка, използвайки цинично украинския народ, постига своите цели. Американците и украинските олигарси, с чиито пари са създадени наказателните батальони, наблюдавайки как руснаци и украинци се убиват взаимно, потриват доволно ръце. Но напразно те смятат, че всичко при тях се получава. Аз вярвам, че вековните връзки между нашите народи няма да бъдат унищожени. Когато Крим беше още част от украинската територия, Константин Фролов, поет от Симферопол, написал пророчески стихове:

Ще се върнем, Русия, при тебе.

И за прошка глави ще сведем.

Всеки днес е без сили – жив погребан,

а на думи – в свободен уж ден.

След бодрячества – сладка отрова,

след подбуждане, от Запад дошло,

ще се върнем при тебе отново –

под вековното твое крило.

С Крим това вече се случи. Вярвам, че в Украйна ще се опомнят и ние, както е било и преди, няма да бъдем разделени с граници. Главното е да ни стигне търпението да помогнем на Донбас и Луганск.

-Вие нали бяхте в Крим и Севастопол наскоро сред присъединяването?

-Зад кулисите идваха хора, плачеха от щастие: „Върнахме се! У дома!”. Това можеше да се сравни само с 8 май 1945 година, когато в 11,30 часа обявиха: „Берлин падна!” И цяла Москва се изсипа на улицата. Хората се прегръщаха, целуваха. А на 24 юни се проведе Парадът на Победата, когато вражеските знамена бяха хвърляни на паважа на Червения площад. Това видях сам! Заедно с другите момчета се промъквахме по покривите към главния площад на страната. В Крим отново почувствах всеобщото народно единение.

-В Украйна се преиначава историята, превръщайки Русия във враг. Вие срещнахте ли се с това?

-Изопачаване на историята се наблюдава отдавна. Преди 13 години ме поканиха в Украйна, за да се снимам във филма „Черната рада” – за Богдан Хмелницки, който освобождава от поляците Левобрежна Украйна и Киев. Хмелницки е бил инициатор за присъединяването на Украйна към Русия. В сценария бяха и историческите думи на Хмелницки: „Цялата земя – под великата ръка на московския цар, иначе всичко ще бъде залято с кръв. Иначе ще има грабежи, войни, смърт. Украйна ще се превърне в разграден двор”.

Почувствах, че всичко това ще бъде изрязано, а филмът ще бъде монтиран като антируски. Заведоха ме при заместник-министъра на културата на Украйна. Той обеща: „Васил Семьонович, роден ти наш. Нищо няма да бъде изрязано!” Но аз усетих, че той пръв ще изреже от филма цялата историческа истина, затова и се отказах от ролята. Интуицията ми не ме подведе: като краен резултат филмът се оказа антируски!

-Преди разговора ни с „Аргументи и факти” Вие имахте музикално-поетичен концерт, посветен на 70-годишнината на Победата. Концертът беше с благотворителни цели, залата „се пукаше по шевовете”. От публиката се качваха на сцената, за да Ви поднесат цветя и да споделят как Вашите филми са им повлияли. Трогателна беше историята на военен, който през 1971 година заедно с други хлапета гледал „Офицери” при проливен дъжд, излял се над лятното кино. От тази компания петима станали офицери, а само той останал жив, а преди години бил избран за кмет на един град в Подмосковието.

-В цялото ми творчество най-ценното е това, което е посветено на нашата Победа. През 70-те години режисьорът [Роман] Кармен [1906-1978 – бел. прев.: Ж.Д.] ме покани да озвуча 20-серийния документален филм „Великата Отечествена”, където за първи път прозвучаха истинските числа на нашите страшни загуби. Помня заснетите отблизо хора от различни възрасти, които от обсадения Ленинград са се отправили на фронта, и думите: „Погледнете тези лица. Запомнете ги. Нито един от от тези войници няма да се завърне жив…” Започнах озвучаването и… не можах да сдържа сълзите си. Трябваше да прекъсна работата. Едва след седмица се научих да се справям с буцата в гърлото ми и с напиращите сълзи.

Сега мнозина не искат да признаят приноса на нашата страна за разгрома на фашизма. Разбирам, ако това прави западната идеология, но е мерзко да видиш как наши саморасли подмазвачи по конюктурни съображения й пригласят. Тези хора посягат и на най-святото. Покойният Георги Юматов, с когото снимахме „Офицери”, вече на възраст, се сбил с човек, който започнал да говори: „Напразно сме се борили с немците – сега щяхме да си седим, пиейки немска бира”. И аз разбирам гнева на Жора.

…Все така прям, с царска осанка, заради която актьорите в театъра го наричат „Вася Височество”, Василий Лановой побърза да си тръгне, отнасяйки букет от 70 рози, подарен му в чест на 70-годишнината от Победата от същия този офицер, единствен от петимата останал жив.

Превод: Живодар ДУШКОВ

Аргументы и факты, бр. 48, 2014, с.3.

Храмът „Всех Светих“ отново отвори врати за русенци

„Почти половин век упорити усилия и не малко средства, набрани чрез мащабна дарителска кампания, коства на русенци повторното съграждане на храма, на мястото на съборената през 1975г. от комунистическата управа едноименна църква. Кощунството е прието от миряните като зла прокоба за града, затова и възстановяването на храма е от изключителна важност за поколения русенци. Стремежът към благословия и едно по-добро бъдеще мотивира усилията им през годините, а днес служи като позитивен пример за градивно обединение в съвременната ни история. В дарителската кампания се включват стотици русенци, всеки според възможностите си. С щедри дарения и активно съдействие по съграждането на храма застават: братята Пламен и Атанас Бобокови, Теодорин Патриков, Гено Генов, Богомил Димитров, Александър Чакмаков, Никола Стоянов, Емил Кирчев, Йордан Симеонов, Илиян Пенев, Виктор Епщайн, сестрите Румянка и Снежанка Стойчеви, Валери Иванов, Весела Акабалиева, Георги Демирев, Миглена Плугчиева.

КРАТКА ХРОНОЛОГИЯ:
Съборената църква „Всех Святих” е съградена по проект на Едуард Винтер. Осветена е през 1898г. Последната литургия в нея е отслужена на 25. X. 1964г. от митрополит Софроний, след което храмът преминава на разпореждане на Градския народен съвет. През 1975 г. управата на града взема решение храмът да бъде съборен за една нощ, като на мястото му бъде издигнат Пантеонът на възрожденците, открит по повод 100-годишнината от Освобождението на България, през 1978г. В началото на 90-те години на миналия век русенската общественост започва мащабна дарителска кампания за възстановяването на църквата „Всех Святих”. През 1998 г., в Парка на възрожденците, патриарх Максим  благославя мястото за новия храм и символично полага основния камък за възстановяването му. През 2007г. е създадено сдружението „Всех Святих”, като за негови съпредседатели са избрани Русенският митрополит Неофит, днес Патриарх Български, и тогавашният кмет на града инж. Божидар Йотов. На празника Вси светии, същата година, е направена първата копка на новия храм. В основите му е положена капсула с послание към идните поколенията, обявена е дарителска кампания за набиране на средства и реално започва възстановяването на съборената църква. На 20 февруари 2016 г., в деня на честванията по повод 138 години от Освобождението на Русе, на тържествена церемония, с акт на дарение, сдружението предава собствеността на храма „Свех Святих“ на Русенската митрополия.

Работата по възстановяването на забележителната, според архитектурните оценки, църква започна през 1998 г. Същинската дейност стартира през 2007-а година, като първата копка направи Българският Патриарх Неофит. В края на февруари 2016 г. създаденото за възстановяването на храма сдружение „Всех Святих“ прехвърли собствеността му на Русенската митрополия, връчвайки нотариалния акт и ключовете за църквата на Русенския митрополит Наум. Помощ за възстановяването на храма оказа и премиерът Бойко Борисов, който се ангажира да бъдат осигурени средства за довършването му при посещението си в Русе през септември миналата година, след което кабинетът отпусна 250 хил. лв.“

Бележка на редактора:
Налага се едно важно уточнение към тази публикация: Не лицето Бойко Борисов е помогнало за довършването на църквата, а ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ, от чиито данъци са взети отпуснатите 250 000 лв. Това е наистина ВАЖНО УТОЧНЕНИЕ!

Радев и Йотова се заклеха. Успех!

България има нов президент. Новоизбраният държавен глава Румен Радев и вицето му Илияна Йотова положиха клетва пред Народното събрание в присъствието на Негово Светейшество патриарх Неофит.
„Заклевам се в името на Република България, да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа“, обеща Радев, а след това целуна ръката на патриарха и кръста, оставен до него.
Вицето му също се закле да се ръководи от „интересите на народа“ и получи благословията на патриарха, но само се здрависа с него, а не му целуна ръка.
Искам да благодаря да бъда президент на държава с 13 века история. Това заяви новоизбраният президент Румен Радев в речта си пред Народното събрание.

Всяко поколение има своите изпитания, преходът се оказа нашият жребий. Икономическите реформи, макар и болезнени, доведоха до превръщането на плановата икономика в пазарна. България постигна стратегически цели с членството си в Европейския съюз и НАТО. Свикнахме да гласуваме, ала мнозина днес не виждат смисъл да го правят, отбеляза Радев. Примирихме се с изборните злоупотреби. Появиха се бизнес партии, лабораторни политически проекти, лабораторнически формации. Ерозията на българската демокрация е ескалиращ проблем, предупреди новоизбраният президент в речта си.
Считам, че реформата в съдебната власт трябва да е приоритет на следващото Народното събрание. Сянката на несправедливостта лежи върху двете най-важни социални системи: здравеопазването и образованието. В здравеопазването отчитаме все повече отделяни средства, но обикновеният пациент се сблъсква често с чакане и доплащане. Образованието би следвало да съдейства за ранния старт на българските деца. Уви, тук също обикновеният българин се сблъсква с доплащане. Висшето образование също се нуждае от реформи. Нужни са обединените усилия на държавата, академичната общност и бизнеса. Длъжни сме да съхраним научния потенциал на България. Културата, редом с образованието, е другият стожер на националната идентичност. Българският преход съвпадна с триумфа на пазарната икономика в целия свят. Потребителската защита не е достатъчно защитена от закона, счита Радев. Десетки хилади българи са на гурбет, за да изхранват роднините си. В много села се завърна вересията. Бедността на хиляди българи е упрек към всички нас. От нея избуява престъпността. А българите заслужават достойно заплащане. Преходът е тежко изпитание за българите. Ще работя за всички сънародници зад граница, заяви новоизбраният президент.

Той се обърна към депутатите с думите: „Имате още една седмица“, което ядоса част от депутатите и те напуснаха пленарна зала. През цялото време на речта му в Народното събрание цареше хаос, а председателят на парламента Цецка Цачева на няколко пъти призоваваше за ред в залата.

Източник:

http://www.segabg.com/article.php?id=838893

Президентът Румен Радев: „Патосът на добрите намерения не замества закона“

Президентът Румен Радев току-що написа в профила си във Фейсбук:

„Коментарът ми по повод изявлението на президента Росен Плевнелиев днес:

След президентските избори и референдума в България се създаде нова политическа ситуация. Оставката на кабинета даде старт на конституционната процедура по съставяне на ново правителство. Тя приключи безрезултатно. Конституцията е изрична: сега на ход е президентът. Г-н Плевнелиев обяви отказа си да изпълни вмененото му от основния закон задължение да назначи служебно правителство и предложи да ми отстъпи правото да определя състава на служебния кабинет, който той да назначи със своя подпис. Изтъкнатите в обръщението на Президента политически доводи и лична мотивация не отменят разпоредбите на Конституцията. Патосът на добрите намерения не замества закона.

В обръщението си президентът представя отказа си да изпълни конституционно задължение като „отстъпване на правомощие“. Основният закон изключва хипотеза, при която президентът отстъпва своето правомощие да състави служебен кабинет. Конституцията съдържа само възможност за Президента да „възлага правомощия“ и то само и единствено на вицепрезидента. Друго „възлагане“ на правомощия на друг субект, включително новоизбран президент, Конституцията не предвижда.

От своя страна съм твърдо решен да се придържам към Конституцията и ще оглася състав на служебния кабинет след встъпването ми в длъжност.

Призовавам политическите актьори да действат отговорно в създалата се ситуация и да не търсят краткосрочни ползи, пренебрегвайки разпоредбите на закона. Дългото сбогуване с властта не бива да прераства в конституционна криза.“

Честита победа, русенци!

Ген. Румен Радев и Илияна Йотова печелят изборите в Русенска област с 60.28 % срещу 35.06 % подадени за Цачева-Манушев.

Това обявиха от РИК след 100% обработени секционни протоколи.

Това е ясен вот за промяна на русенци. Вот срещу ГЕРБ и неговата политика на разделяне на нацията и вкарването на страната ни в дългова спирала.

Честита победа на всички русенци! Честита победа на всички българи!

http://www.dunavmost.bg/Bulgaria/Video/67400-balgariya-ne-e-imala-takav-prezident