Иван Йорданов Козарев с псевдоним Балкан на 26 юни 1941 даде първите изстрели на антифашистката съпротива не само у нас, но и на Балканите

Иван Козарев е роден на 5 април 1901 г. в с. Добринище. Завършва прогимназия в родното си село. Член на БКП. Участва в Септемврийското въстание от 1923 г. в Разложкия край. След създаването на ВМРО (обединена) през 1925 година пък става неин член.

Иван Козарев като млад, правият от дясно

Заради партийната си дейност многократно е арестуван. През 1935 година вследствие на предателство, попада в затвора, където лежи до 1938 година. След излизането му от там се връща в Добринище, в местността Струго изгражда собствен рибарник за отглеждане на пъстърва, от която печели добре. Негови съвременници  разказват, че не парите са в основата на това доста лудо начинание, а най-вече желанието да докаже на властта, че хората като него са с предприемчив дух и не са лентяи.

На 7 февруари 1941 г. като куриер на Околийския комитет на БРП (к)  в Разлог Иван Козарев пренася нелегална литература за Неврокопско. Край с. Обидим пъдари се опитват да го арестуват и за да не попадне в ръцете на властта, нали вече е лежал в затворите за комунистическа дейност, бяга и минава в нелегалност. В ръцете на полицаите остава само една връзка вестници „Работническо дело“, орган на Работническата партия в България. Попада в бюлетина на Полицията като обявен за издирване разбойник.

Възмущението му, че е обявен за разбойник го имаме документирано в писмо от 25 май 1941 до Председателя на Народното събрание. Ето и няколко реда от него: „Полицията ме е обявила чрез бюлетина си за разбойник, макар че нищо не съм откраднал, или чуждо присвоил, защото това е противно на моите идеи и разбирания… Желанието ще ми е да обърнете внимание на моите искания и да дадете пълна и безусловна амнистия и легализиране на Работническата партия.“ Отговор на писмото няма, след по-малко от месец Хитлеристките армии  нахлуват в СССР.

През април-май 1941 година Иван Козарев вече е напуснал дома на Димитър Ваканчин от Банско, където в продължение на два месеца намира сигурен подслон. Убежище на Козарев става планината. Много често обикаля рибното си стопанство. След време, на среща с ремсисти и партизани от Белица, Казарев ще разкаже как полицията успява да влезе в дирите му в първите месеци на нелегалния живот. „Врагът видя, че трудно ще ме улови, затова започна да прибягва до хитрост. Горският отбиваше водата от рибарника ми и следеше дали ще бъде пусната отново. Знаех, че това не е случайно, но ми беше жал за рибите, отгледани с толкова мъка. За да не измрат, нощно време пусках водата. От това те разбираха, че се навъртам около рибарника и ми устроиха засада, за да ме заловят или убият. Това се случи на 26 юни 1941 г.“

В завързалата се престрелка ранява няколко полицаи, самият той е ранен, но успява да се измъкне. С изстрелите си Иван Козарев поставя началото на организираната въоръжена антифашистка съпротива не само у нас, но и на Балканите. Това става четири дни след началото на войната на Германия срещу Съветския съюз и два дни след поетия от БРП (к) курс на въоръжена борба. Историята е отбелязала чрез полицейските донесения този факт на страниците си. Изстрелите потвърждават и думите му, изречени няколко месеца по-рано, че няма да бъде сам в нелегалните пътеки на борбата.  На 26 юли 1941 година, заедно с Никола Парапунов създава в околностите на Разлог първата партизанска чета в България. Приема партизанско име Балкан. Зареждат се дълги години тежък партизански живот.

Загива при нелепо стечение на обстоятелствата през нощта на 31 март срещу 1 април 1944 г. близо до родното си село Добринище от куршум на близкият му приятел и верен ятак Александър Пицин от Банско.         Само няколко месеца след победата на антифашистката съпротива, край Добринище, на лобното място на първия български партизанин е издигнат скромен циментов барелеф. На мраморната плоча са изсечени няколко думи. Въпреки превратностите на времето, те продължават да са най-точната оценка за делото на този човек: „Иван Козарев, борец за народно благоденствие“.

На 19 февруари 1887 г. в Русе избухва бунтът на русофилите срещу регентството и правителството на д-р Васил Радославов, заради предприетия русофобски курс във външната политика.

В него участват и заплащат с живота си част от цвета на офицерството и българската интелигенция. Сред тях са майор Атанас Узунов, майор Олимпи Панов, подполковник Димитър Филов – дейци и герои от Освободителната война и Сръбско-българската война (1885).

Част от войската остава вярна на правителството, гарнизоните в страната не въстават и бунтът бързо е потушен. Суровият военно-полеви съд, организиран и ръководен от безмилостният пратеник на регентството майор Рачо Петров, осъжда по бързата процедура организаторите на метежа на смърт, чрез разстрел. На 22 февруари Атанас Узунов, Олимпи Панов, Тома Кърджиев, кап. Зеленгоров, пор.Кажухарски, подпор.Тръмбешки, Александър Цветков са разстреляни. На мястото на страшната голгота преди разстрела те изпяват последната си прощална песен.

Вдясно от главния път Русе-Варна се издига бял паметник с монумент на плачеща жена. Дали това е България, оплаквала чедата си, или майка, жена, сестра… можем само да гадаем. Те са големи хора, те са живяли за друг, по-достоен живот, за дружба и признателност към Русия, където повечето от тях са учили и пребивавали.

Ето защо  паметта за тях трябва да е жива и в знак на почит и преклонение скланяме глава на 22 февруари пред техния подвиг. Да не забравяме думите на Олимпи Панов „За нас смъртта е вечен живот, нашата идея трябва да разцъфти,  конституцията трябва да встъпи в своите права, а узурпаторите да паднат“. Страшни и силни думи. Думи, които и днес след 135 години звучат пророчески.

автор: Гинка Димитрова, Председател на основна партийна организация на БСП Русе „Мидия-Енос“

В КРАЯ НА ЯНУАРИ, 12 ДНИ СЛЕД КАТО НАВЪРШИ 87 ГОДИНИ, от нас си замина актьорът Василий Лановой. Преди години бях превел интервю на журналистката Мария Позднякова с него, в което се засягаха и въпроси, свързани с Втората световна война, Великата Отечествена война, Деня на победата, съвременните политически събития. Препрочитам го и намирам, че то не е загубило актуалността си.

Живодар Душков

Мария ПОЗДНЯКОВА

КОЙ ЗАБРАВИ ПОБЕДАТА?

Известният артист Василий Лановой – за 9 май, Украйна и цинизма на Запад

-На Пушкин принадлежи грандиозната мисъл: „Да се гордееш със славата на предците си, е не само възможно, но е и задължително. Неуважението води до срамно малодушие!” А нали сега нас с всички сили ни тласкат към това малодушие. В Европа журналисти ми говорят в очите: „Какво вие в Русия там все със своята Победа се хвалите? Ето ние отдавна сме я забравили!” А аз ги питам: „Колко дни вашите страни са се съпротивлявали на Хитлер?” Мълчат. Тогава продължавам с фактите: „Полша била завладяна за 28 дни, а за 28 дни в Сталинград немците успели да завземат едва няколко къщи. Дания се съпротивлявала само ден. Цяла Европа била покорена за три месеца. И нашите войници се заеха с това тя да бъде свободна. И на каква цена?! Милиони войници отдадоха живота си за освобождаването на европейците от фашизма”. Но Европа предпочита да забрави това!

-Вие сте били седемгодишен, когато започва войната…

-Роден съм и съм живял в Москва, а през лятото родителите ми изпращаха нас, децата, в своето родно село Стръмба, в Украйна. На 23 юни 1941 г. аз и сестрите ми отидохме с влака в Одеска област, където ни посрещна дядо. Стоейки на перона, видяхме в небето немски самолети, които летяха да бомбардират Одеса. Няколко години живях в окупация. А родителите ми работиха в Москва в химически завод, в който до монтирането на конвейрна лента пълнели на ръка съдове с отровна противотанкова течност. Заради това и двамата бяха инвалиди – поразена бе нервната система на ръцете и краката им. Когато след три години мама дойде в Стръмба, за да ме вземе, тя с усилие се движеше. Пътувала пет денонощия с 16 прехвърляния. От влак на влак я носили добри хора.

-Вие не скрихте радостта си след присъединяването на Крим към Русия. Как се отнесоха в Украйна към позицията Ви?

-В Източна Украйна мнозина разбират всичко. А от Западна Украйна имаше такова позвъняване: „Шо же ты наробыв, Василь Сэмэнович? Мы же тэбэ проклинэм, мы же тэбэ на вилы поднимэмо” (на украински; в превод: „Какво направи ти, Васил Семенович? Ние те проклинаме, ние теб с вила ще те вдигнем!”).

Болно ми е, когато виждам какво причини на себе си украинският народ. Не разбирам защо мълчи украинската интелигенция. Нима не забелязват свастиката и факелните шествия? Не виждат ли жените, старците, децата, убити при бомбардировките?

Нима не разбират, че Америка, използвайки цинично украинския народ, постига своите цели. Американците и украинските олигарси, с чиито пари са създадени наказателните батальони, наблюдавайки как руснаци и украинци се убиват взаимно, потриват доволно ръце. Но напразно те смятат, че всичко при тях се получава. Аз вярвам, че вековните връзки между нашите народи няма да бъдат унищожени. Когато Крим беше още част от украинската територия, Константин Фролов, поет от Симферопол, написал пророчески стихове:

Ще се върнем, Русия, при тебе.

И за прошка глави ще сведем.

Всеки днес е без сили – жив погребан,

а на думи – в свободен уж ден.

След бодрячества – сладка отрова,

след подбуждане, от Запад дошло,

ще се върнем при тебе отново –

под вековното твое крило.

С Крим това вече се случи. Вярвам, че в Украйна ще се опомнят и ние, както е било и преди, няма да бъдем разделени с граници. Главното е да ни стигне търпението да помогнем на Донбас и Луганск.

-Вие нали бяхте в Крим и Севастопол наскоро сред присъединяването?

-Зад кулисите идваха хора, плачеха от щастие: „Върнахме се! У дома!”. Това можеше да се сравни само с 8 май 1945 година, когато в 11,30 часа обявиха: „Берлин падна!” И цяла Москва се изсипа на улицата. Хората се прегръщаха, целуваха. А на 24 юни се проведе Парадът на Победата, когато вражеските знамена бяха хвърляни на паважа на Червения площад. Това видях сам! Заедно с другите момчета се промъквахме по покривите към главния площад на страната. В Крим отново почувствах всеобщото народно единение.

-В Украйна се преиначава историята, превръщайки Русия във враг. Вие срещнахте ли се с това?

-Изопачаване на историята се наблюдава отдавна. Преди 13 години ме поканиха в Украйна, за да се снимам във филма „Черната рада” – за Богдан Хмелницки, който освобождава от поляците Левобрежна Украйна и Киев. Хмелницки е бил инициатор за присъединяването на Украйна към Русия. В сценария бяха и историческите думи на Хмелницки: „Цялата земя – под великата ръка на московския цар, иначе всичко ще бъде залято с кръв. Иначе ще има грабежи, войни, смърт. Украйна ще се превърне в разграден двор”.

Почувствах, че всичко това ще бъде изрязано, а филмът ще бъде монтиран като антируски. Заведоха ме при заместник-министъра на културата на Украйна. Той обеща: „Васил Семьонович, роден ти наш. Нищо няма да бъде изрязано!” Но аз усетих, че той пръв ще изреже от филма цялата историческа истина, затова и се отказах от ролята. Интуицията ми не ме подведе: като краен резултат филмът се оказа антируски!

-Преди разговора ни с „Аргументи и факти” Вие имахте музикално-поетичен концерт, посветен на 70-годишнината на Победата. Концертът беше с благотворителни цели, залата „се пукаше по шевовете”. От публиката се качваха на сцената, за да Ви поднесат цветя и да споделят как Вашите филми са им повлияли. Трогателна беше историята на военен, който през 1971 година заедно с други хлапета гледал „Офицери” при проливен дъжд, излял се над лятното кино. От тази компания петима станали офицери, а само той останал жив, а преди години бил избран за кмет на един град в Подмосковието.

-В цялото ми творчество най-ценното е това, което е посветено на нашата Победа. През 70-те години режисьорът [Роман] Кармен [1906-1978 – бел. прев.: Ж.Д.] ме покани да озвуча 20-серийния документален филм „Великата Отечествена”, където за първи път прозвучаха истинските числа на нашите страшни загуби. Помня заснетите отблизо хора от различни възрасти, които от обсадения Ленинград са се отправили на фронта, и думите: „Погледнете тези лица. Запомнете ги. Нито един от от тези войници няма да се завърне жив…” Започнах озвучаването и… не можах да сдържа сълзите си. Трябваше да прекъсна работата. Едва след седмица се научих да се справям с буцата в гърлото ми и с напиращите сълзи.

Сега мнозина не искат да признаят приноса на нашата страна за разгрома на фашизма. Разбирам, ако това прави западната идеология, но е мерзко да видиш как наши саморасли подмазвачи по конюктурни съображения й пригласят. Тези хора посягат и на най-святото. Покойният Георги Юматов, с когото снимахме „Офицери”, вече на възраст, се сбил с човек, който започнал да говори: „Напразно сме се борили с немците – сега щяхме да си седим, пиейки немска бира”. И аз разбирам гнева на Жора.

…Все така прям, с царска осанка, заради която актьорите в театъра го наричат „Вася Височество”, Василий Лановой побърза да си тръгне, отнасяйки букет от 70 рози, подарен му в чест на 70-годишнината от Победата от същия този офицер, единствен от петимата останал жив.

Превод: Живодар ДУШКОВ

Аргументы и факты, бр. 48, 2014, с.3.