18 юни – роден Георги Димитров
Майка Парашкева – любящата, насърчаващата, окриляващата…
Шест сина и две дъщери отглеждат Парашкева и Димитър Михайлови. Най-големият – Георги се ражда на 18 юни 1882 г. в с. Ковачевци, Радомирско. И в бедняшкия живот лумва радостта. През 1886 година семейството се преселва в София с надеждата, че ще надмогне немотията. За да се изхранят, бащата се заема с калпакчийство. В малкия софийски дом на улица „Опълченска” едно след друго се раждат останалите седем деца: Никола, Любен, Костадин, Борис, Тодор, Магдалина и Елена.
Не съм виждал, а и не вярвам да съществува снимка, на която да е заснето цялото семейство. Не защото в края на ХIХ и в началото на ХХ век фотографирането не се смятало за модно увлечение. Не и защото не било възможно да се отделят средства за документирането на миг от живота на едно обикновено българско семейство – щастливо с многобройната си челяд. Не и защото с годините са се загубили тези ранни снимки. Причината, мисля, е друга. Между раждането на Георги и Елена – последното дете от семейството, лежат 20 години. А през тях нищетата е принудила твърде рано по-големите момчета да се отделят от дома. В борбата за къшея хляб едва ли е било възможно пътищата на всички в определен ден да се пресекат и този „възел” да се съхрани във фотография.
От малкото семейни снимки ме порази една. На нея Парашкева Димитрова е заснета с първородния си син. От лицата на двамата струи нежност и любов един към друг. Годината е 1934. Сякаш някъде далеч във времето са останали денонощията, прекарани в хитлеристките затвори в Лайпциг и Берлин. И напрежението от „сраженията” със съдии и прокурор, със свидетели, изправени пред Лайпцигския трибунал. И майчината – с нищо несравнима! – тревога по сина…
Дълбоки са бръчките по майчиното лице. Те напомнят не само за надхвърлените седем десетилетия. Не само за житейските трудности. Напомнят и за тежките удари, които сполетяват семейството.
Най-напред тревогата я сграбчва в хищната си ръка заради Никола. През 1910 г. – две години след заминаването си в Русия, той е арестуван още с 50 руски социалдемократи. По дипломатически път семейството прави запитване, за да разбере, че от 26 януари с.г. Никола се намира в Одеския затвор. Чак през март 1911 г. научават, че е задържан като един от основните фигури от т.нар. „Дело на 22-та”. Осъден е на каторга в Сибир.
Биографията на Никола Димитров е биография на истински революционер. Шестнадесетгодишен, под влиянието на брат си Георги, се включва в борбите на печатарските работници в София. От октомври 1906 година е приет за член на БРДСДП (т.с.). При престоя си в Одеса става член на местната социалдемократическа организация. От октомври 1909 г. оглавява Персипската група на Руската социалдемократическа работническа партия. Групата е във връзка със задграничното ръководство на Болшевишката партия и с редакцията на в. „Пролетарий”. Никола Димитров застава начело на борбите на одеските работници. В техните среди е известен като Никола Български и Ястреба. Имало майчино сърце да пати. На 28 май 1916 г. Никола, повален от „жълтата гостенка”, угасва.
А в това време и тревогата, и майчинската мъка нарастват. През 1910 и 1912 г. , макар и временно, Георги е задържан от румънската полиция с предупреждение да не посещава никога повече страната. От 10 юли 1912 г. българските власти го хвърлят за месец в затвора – в имащата печална слава „Черна джамия”. На 4 ноември пък в боевете при Гяур-Табия (срещу Чаталджа) пада прострелян синът й Костадин. Подобно на многото български жени, загубили синове или съпрузи, братя или бащи по време на Балканската война, и Парашкева Димитрова слага черна забрадка, за да не я свали никога вече. Н 5 юни 1913 г. в скръб по Костадин умира и бащата – Димитър Михайлов.
А по-нататък? През 1918 г. Русенският военнополеви съд осъжда Георги на три години строг тъмничен затвор. В началото на юли 1920 г. пак той е задържан в Кюстенджа и Букурещ и подложен на съдебно следствие с обвинение, че извършва шпионаж „в полза на Съветска Русия”. Последва незаконното му арестуване в Горна Оряховица – август 1923 г. Емигрира след разгрома на Септемврийското въстание и последва смъртна присъда, издадена от Врачанския окръжен съд (14 март 1925 г.) за ръководството на въстанието.
Майчино сърце! Винаги в тревога, винаги отворено за детето, което е в нужда, независимо че синът или дъщерята са пораснали отдавна!
На 4 април 1925 г. най-малкият син – Тодор, е арестуван от фашистката полиция. Как няма да е свито сърцето на майката, когато малко преди това са убити Вълчо Иванов и Яко Доросиев – учители и другари на Тодор в борбата! А фашистката власт знае кого да арестува. Тодор е бил член на Българския комунистически младежки съюз (от 1919 г.). Една година е бил секретар на Ючбунарската секция на съюза. Отговарял за разпространението на в. „Младеж”. Активно се включвал в дейността на младежките гимнастически дружества. Изпълнявал важни и отговорни задачи по укрепването на младежките дружества в софийските села, Самоков, Перник, Кюстендил… От 1920 година станал член на БКП (т.с.). В навечерието на Септемврийското въстание отговарял за създаването на конспиративни възли. Сред погрома като член на Военната организация към ЦК на партията бил изпратен в Шуменски и Варненски окръг. От края на 1924 г. е технически сътрудник на ЦК на БКП. Двуседмичните инквизиции в Дирекцията на Софийската обществена безопасност не довеждат до желани от полицията разкрития…
Три дни след атентата в софийската катедрала „Св. Неделя” в Александровската болница е докаран трупът на около тридесетгодишен младеж. Полицията се старае да създаде впечатление, че това е случайно криминално убийство и с това да прикрие следите си от умъртвяването на Тодор Димитров. Ала в окървавените дни и нощи на април 1925 г. такива загадъчни престъпления не са случайност.
А майка Парашкева е обхваната от тревога и по отношение на дъщеря си Елена – арестувана след Септемврийското антифашистко въстание и емигрирала през 1925-а. Съобщението за арестуването и обвинението срещу Георги през 1933 г. повеждат майката и сестрата по пътищата на Европа. За да се вдигне светът в защита на Георги Димитров. За да разбере световната съвест кой иска да затъмни слънцето на истината. За да може след това Майката да стои редом със сина си – щастлива, обкръжена от вниманието на съветските хора. Една държелива българка, майка-орлица, не можеща да забрави раните от смъртта на синовете си Костадин, Никола и Тодор, чувстваща се сигурна до рамото на своя син-сокол.
Живодар Душков
