* * *

Скъсаха го за пръв и единствен път през юнската сесия на трети курс. По философия – любимия му предмет. Беше чел за изпита много и с истинско удоволствие. Дори научи наизуст един цитат от Енгелс, почти цяла страница, който го беше впечатлил особено силно. В него се обясняваше как „не може и не бива социализмът да побеждава в слабо или дори средно развити държави. Защото производителните сили не са достигнали онова свое ниво на развитие, което да изисква коренно различни производствени отношения…”

Боян беше от онези малцина студенти, които четяха с интерес не само учебниците по политикономия и философия, а и самите научни трудове на класиците. Дори „Капиталът” прочете, подчертавайки си с молив и препрочитайки най-важните според него пасажи. Когато след това четеше препоръчаните им монографии на български и съветски учени, той се учудваше на догматичния начин, по който те много елементарно и слагачески тълкуваха и разясняваха тезите и идеите на класиците. И това при положение, че в трудовете на Маркс и Енгелс многократно и изрично се подчертаваше как точно това не бива в никакъв случай да се прави. И как бързо се променя действителността и обществените отношения, в следствие на научните открития, новите технологии и възможности за обмен на знания. Беше се опитал да намери и прочете и нещо от критиците на философията им, за да добие по-пълна и реална представа за стойността на самото марксистко учение. Но в библиотеките имаше само критика срещу критиците. Самите им оригинални публикации просто не се издаваха и отпечатваха тогава и до тях имаха достъп само онези приближени до властта учени, които трябваше да ги оборват и да громят аргументите им.

Предварително си беше решил, че какъвто и въпрос да му се паднеше на изпита, той ще намери повод да цитира старателно назубрения откъс от Енгелс. И го направи. Изпитваше го някакъв главен асистент, доста посредствен преподавател и голям натегач. Без да влиза в спор с Боян по същността на цитата, той му зададе два закопаващи го допълнителни въпроса. Бяха нещо от рода на „Какво е казал Римският клуб за екологичната криза?”. Или „Какво е мнението на Карл Каутски за учението на Малтус?”

– Не мога да отговоря на въпроса. За Малтус мога да говоря, но не знам какво е казал Каутски за него – каза Боян. – Мисля, че в учебника нищо не е написано и за Римския клуб.

– Съжалявам, колега. Вчера скъсах един студент заради същия въпрос. Няма как да ви пусна и вас, съжалявам! – подаде му той книжката с доволна физиономия. – Има доста по темата в списание „Философска мисъл”. А и аз говорих по тези въпроси на лекциите си.

– Но аз нямах възможност да ги посещавам – опита се да се защити Боян. – Учихме в Москва през този семестър.

– Заповядайте на поправката, колега. Няма нищо фатално. Сигурен съм, че ще се справите – беше му отговорил с някаква ехидна усмивчица онзи.

Още от първи курс двамата с Николай се бяха запалили по философията и политикономията. И през последната година от следването си по цели нощи дискутираха за бъдещето на света. Сравняваха двете доминиращи тогава и противостоящи си обществени системи. Боян му разказваше за споровете им в Москва. Ники беше по-отявлен привърженик на западния начин на живот от него. Но и двамата знаеха, че в обществото им има нещо изначално сбъркано. Нещо, което ограничава инициативата на хората. Прави ги пасивни. Или съвсем отрано ги превръща в слепи кариеристи. Защо държава, като огромния и пълен с какви ли не ресурси СССР, да не може да произведе, например, достатъчно хубави дрехи за гражданите си? Защо се прехласваме по лъскавите западни автомобили, касетофони или телевизори, а не ги произвеждаме и ние? Толкова ли е сложно дори една проста качествена дъвка да се измисли, по дяволите!? Какво от това, че руснаците са първи в Космоса, след като и при тях, както тук, всичко е тотален дефицит?

Друг път се питаха с какво един обикновен работник е по-заслужил от един учител, например. Защо багеристът или стругарят получаваха в пъти по-високи заплати от един преподавател в университет? Защо бащата на Ники може да изкарва в Либия по хиляда и петстотин – две хиляди долара на месец, а тук колегите му да вземат едва по сто и осемдесет – двеста лева? И как може по такъв догматичен начин да се приема и да се проповядва като религия учението на Маркс и Енгелс? Та нали те самите са предупреждавали, че светът ще се развива и променя все по-бързо и трябва да се отчитат новите реалности и предизвикателства в обществените отношения?

Четяха във вестниците и обсъждаха дори решенията на пленумите на ЦК на БКП, с напразната надежда да открият отговорите на подобни въпроси, които не им даваха мира. И въобще не можеха да проумеят защо не се вземат и приложат и тук онези добри западни практики, които мотивираха хората много по-успешно, отколкото страхът от наказание. И които стимулираха в много по-голяма степен инициативата и естествения за човека стремеж към изява и признание. Добре, нека да няма частна собственост върху средствата за производство, щом това е най-голямото зло, разсъждаваха те. Но какво пречи онези, които могат и искат да дават повече на обществото със своите знания, талант, изобретателност или умения да получават по достойнство за труда си? Кому е нужна цялата тази изкуствена уравновиловка? И къде изобщо остава лозунгът „От всекиго според способностите, всекиму според труда!” Нима може да просперира едно общество, в което масата от посредствени и завистливи бездарници налага волята си над онези, които единствено биха могли да го изтеглят напред? Какво изобщо означава тази прехвалена „диктатура на пролетариата”, след като за истински пролетарии се смятаха най-необразованите и занимаващи се със затъпяващ ги допълнително физически или чисто механичен труд хора? Над кого е този диктат, след като вече няма богаташи и експлоататори, питаха се те двамата и спореха разгорещено до късно по нощите…

Сподели:

Facebook

0

Twitter