„Няма държава по света, в която да не се уважава дадения труд за обществена полза.“
В град Русе беше открита изложба, посветена на 75 години от бригадирското движение. Тя се реализира благодарение на Държавен архив-Русе и може да бъде разгледана във фоайето на Доходното здание до 14 юни.
Исторически факти, по време на официалното откриване на изложбата, представи доц. дин Любомир Златев :
„Бригадирското движение след Втората световна война се счита, че започва на 5 август 1946 година, със създаването на национална бригада за строителството на Хаинбоаз. В него участват всички, които са включени в Съюза на демократичната младеж т.е. младежките организации на всички съществуващи по това време партии. Има една подробност, че фактически бригадирското движение започва много по-рано, по време на самата последна фаза на Втората световна война. Така е в Пазарджишко, в Кюстендилско, в Павликенско. По-особено е положението в Русе и Русенско, това ще го видите на таблото когато работници от машинна фабрика Мюлхаупт излизат след работно време или в почивните дни и помагат на земеделците в околните села през пролетта на 1945 година като им поправят земеделския инвентар. Т.е. прави се нещо, което да утвърждава налагащата се по него време обществена парадигма. Така че началото на доброволното бригадирско движение започва от нашия край. Първият период на това движение завършва някъде към 1964 година това се вижда и на самите табла. През първия период, както е добре известно бригадирският труд се влага предимно в комуникативната мрежа – шосейната , жп мрежата, изграждането на язовирната система на страната. За този период е един любопитен факт тъй като най-големият обект, който е изграден в русенско това е Бръшленската напоителна система , за която всички знаете. През 1934 година когато на власт идват деветнайсетомайците извършват нова териториално административна реформа. Тогава Варна и Русе стават околийски центрове на Шумен. При това положение стандартът на живот в околийските градове става значително по-нисък отколкото в областния град, по обясними причини. През 1936 година русенската общественост излиза с изложение до Министерския съвет на Царска България и там се казва, че Русе като четвърти град е един от най-големите индустриални центрове, че той е транспортен възел на всички транспорти, които съществуват по него време, важен културно просветен център и в русенския регион може да се развива интензивно модерно земеделие по европейски образец, при положение, че се изгради Бръшленска напоителна система. Този замисъл се осъществява четиринадесет – петнадесет години по-късно, през 1949-50 година , основно с бригадирски труд. След 1964 година започва вторият етап в бригадирското движение , който е свързан с държавна регламентация, с установяване ритуалите в бригадирското движение и с известно заплащане труда на бригадирите, основно когато бригадирският труд е насочен към селското стопанство , към преработващата промишленост в селскостопанската продукция и съответно в горското стопанство. Именно към тази част или този втори етап от бригадирското движение се отправят критики от съвременна гледна точка , първо , че бригадирският труд е ниско производителен и второ, че той бил задължителен. На всички е ясно , че в кооперативите отглеждаха по около четиридесет вида земеделски култури. Това нещо и в сегашно време не може да се подчини на механизация и затова именно там намира най-голямо приложение бригадирският труд, тъй като в противен случай по най-общи изчисления около половината от реколтата трябва да зимува на полето. Сега не може да си позволи нито една съвременна държава подобно нещо при положение, че от средата на седемдесетте години по-голямата част от националния доход формираше вече промишлеността , включително и преработващата селскостопанска продукция , която работеше изключително за експорт. В самата преработваща селскостопанска продукция консервна промишленост също в много отношения се налага да се приложи ниско квалифициран рутинен труд, затова именно бригадирското движение беше насочено там. По отношение на задължителността не може само държавата да има задължение към своите граждани , а гражданите да нямат никакви задължения към своята държава. Най-малкото трябва да съществува баланс между едните и другите задължения. Едно е важно, че в бригадирското движение се развиваше и културно масова работа и възпитателна работа и няма държава по света , в която да не се уважа ва дадения труд за обществена полза. Благодаря за вниманието!“
