Кой управлява страховете ни?

Когато несигурността ражда страх, страхът – мълчание, а мълчанието – съгласие за „силната ръка“. Един разговор за свободата, социалната държава и въпросите, които трябва да намерят място в Манифеста.

Има един политически ресурс, който рядко присъства в програмите, но често присъства в управлението.

Страхът.

Страхът от бедност.
Страхът от загуба на работа.
Страхът от болест.
Страхът от старост.
Страхът да не изпаднеш от обществото.
Страхът да не кажеш нещо „неприемливо“.
Страхът, че държавата се разпада, че редът изчезва, че утре ще бъде по-лошо от днес.

Всеки от тези страхове може да бъде реален. И тъкмо затова може да бъде използван политически.

Който успее да убеди хората, че всичко около тях се руши, много по-лесно ще ги убеди и че свободата е лукс, който временно трябва да бъде пожертван в името на сигурността.

Тук започва въпросът, който според мен заслужава място и в нашия Манифест.

Страхът не възниква във вакуум

Лесно е да кажем, че обществото е уплашено, разделено, озлобено и несигурно.

По-трудният въпрос е:

Защо?

Човекът, който всеки месец се пита дали ще може да плати сметките си, не живее със същата свобода като онзи, за когото загубата на доход е просто неудобство.

Работникът, който знае, че една дума може да му струва работата, формално има свобода на мнение. Но колко струва тази свобода, ако упражняването ѝ може да означава загуба на препитанието?

Журналистът има право да пише. Но собственикът на медията има властта да определя дали ще продължи да пише там.

Гражданинът има право да говори в социалната мрежа. Но платформата определя правилата, видимостта и достъпа.

Законът казва:

„Свободен си.“

Зависимостта прошепва:

„Помисли още веднъж.“

И така цензурата постепенно престава да бъде само външна забрана. Тя може да стане навик за самосъхранение.

От несигурността до самоцензурата

Тук вече се очертава една опасна последователност:

Икономическата зависимост поражда страх.
Страхът поражда самоограничение.
Самоограничението отслабва гражданина.
А отслабеният гражданин по-лесно приема някой друг да решава вместо него.

Тогава започва да изглежда привлекателен и старият политически рефрен:

„Трябва ни силна ръка.“

Разочарованието от корупцията, престъпността, неравенствата, разпада на публичните услуги и безсилието на институциите може постепенно да бъде преведено на езика на страха:

„Демокрацията не работи.“

„Свободата стана слободия.“

„Хората трябва да се страхуват.“

„Някой трябва да въведе ред.“

И тук трябва да бъдем особено внимателни.

Защото силната държава и държавата на страха са две различни неща.

От кого трябва да се страхува държавата?

Държава, която може да уплаши бедния гражданин, не е непременно силна.

Силна е държавата, която може да се изправи срещу силните.

Която може да принуди монопола да спазва закона.

Която може да събере данъка от онзи, който има армия от адвокати.

Която може да защити работника, когато срещу него стои огромна компания.

Която може да преследва корупцията, без да се интересува от партийния билет и телефонния указател.

Която осигурява училище, болница, съд, транспорт и администрация не според това кого познаваш, а защото това са обществени права.

Това е силна държава.

Не държава, пред която гражданинът трепери.

А държава, пред която произволът трябва да трепери.

Тази разлика според мен е основополагаща за една съвременна лява политика.

Левицата не трябва да управлява страховете. Тя трябва да намалява причините за тях

Десетки политически стратегии могат да бъдат изградени върху страха.

Страх от мигранта.

Страх от Русия.

Страх от Америка.

Страх от Европа.

Страх от миналото.

Страх от бъдещето.

Страх от „другите“.

Винаги може да бъде намерен враг.

Много по-трудно е да се отговори на простия въпрос:

Какво кара обикновения човек да се чувства толкова несигурен, че е готов да повярва на всеки, който му обещае защита?

Тъкмо тук трябва да започва левият отговор.

Страхът от безработица се намалява с трудови права, защита и възможност човек да отстоява интереса си.

Страхът от старостта — с обществена пенсионна система, на която може да се разчита.

Страхът от болестта — с достъпно здравеопазване.

Страхът от работодателски произвол — със синдикална и законова защита.

Страхът от монопол — с държава, която има силата да го регулира.

Страхът от самата държава — с независим съд, права и ограничения върху властта.

Така погледнато, социалната държава е и система за освобождаване на човека от страха.

Не от всеки житейски страх — това е невъзможно.

А от онези страхове, които произтичат от безпомощността му пред икономическа и институционална власт.

Свободата има материална основа

Това според мен трябва да кажем по-смело.

Свободата не е само конституционен текст.

Не е достатъчно да кажем:

„Всеки има право на мнение.“

Трябва да попитаме:

Може ли реално да си позволи да го изрази?

Не е достатъчно да кажем:

„Всеки е свободен да напусне работата си.“

Трябва да попитаме:

Какво се случва с него и семейството му на следващия ден?

Не е достатъчно да кажем:

„Всеки е равен пред закона.“

Трябва да попитаме:

Равни ли са възможностите му да защити правата си срещу човек или корпорация с несравнимо повече ресурси?

Иначе получаваме свобода, която формално принадлежи на всички, но практически най-лесно се упражнява от онези, които могат да си позволят последствията.

Това вече е въпрос не само на свобода.

Това е въпрос на власт.

А кой притежава властта?

Може би точно тук трябва да бъдем още по-смели в Манифеста.

Говорим за държавата.

Говорим за демокрацията.

Говорим за социалната справедливост.

Но трябва ясно да зададем и въпроса:

Кой притежава икономическата власт и как трудът си връща част от нея?

Защото без отговор на този въпрос има опасност отново да говорим за последиците, а не за причините.

Ако човек прекарва половината си живот на работното място, но там почти няма глас върху решенията, които определят живота му, доколко е пълноценен политическият му суверенитет?

Ако огромна икономическа власт се концентрира без достатъчна обществена противотежест, политическата демокрация неизбежно започва да страда.

Не е необходимо капиталът да премахне изборите.

Достатъчно е постепенно да стане по-силен от труда, от институциите и понякога от самата държава.

Тогава страхът от загубата на работа, доход и статус върши част от работата, която някога е вършила пряката забрана.

И тук идва опасното предложение: „Дайте повече власт на спасителя“

Когато хората дълго живеят в несигурност, общественото търсене на ред е естествено.

Но точно тогава трябва да зададем въпроса:

Кой ще държи палката?

Кой ще определя кое мнение е опасно?

Кой ще решава коя медия е вредна?

Кой ще определя кой гражданин е достатъчно лоялен?

И най-важното:

Кой ще спре държавата, когато тя премине границата?

Да премахнем разделението и ограниченията на властта, защото институциите не работят добре, прилича на това да премахнем спирачките на автомобил, защото не спира достатъчно бързо.

Проблемът не е, че има спирачки.

Проблемът е, че не работят.

От страхуващ се човек към гражданин

Тук виждам и една възможна централна идея за нашия Манифест.

Човекът не трябва да бъде само получател на държавна грижа.

Не трябва да бъде и „население“, което добрият водач ще управлява правилно.

Той трябва да бъде субект.

На работното място.

В общината.

В профсъюза.

В кооперацията.

В партията.

В държавата.

Свободата не означава просто държавата да остави човека на мира.

Но не означава и държавата да го води за ръка.

Свободата означава човекът да има реална способност да участва във властта върху собствения си живот.

Това променя и самото разбиране за силна държава.

Силната държава не замества обществото.

Тя създава условия обществото да бъде силно.

Въпроси към Манифеста

Може би вместо веднага да търсим окончателни формулировки, трябва да си зададем няколко неудобни въпроса.

Достатъчно ясно ли сме казали, че свободата има материална основа?

Имаме ли отговор как трудът получава реална икономическа власт, а не само по-добро заплащане?

Каква държава искаме — държава, която контролира гражданина, или държава, която ограничава произвола на икономически и политически силните?

Как превръщаме работещия човек от обект на политики в участник във вземането на решения?

Какви форми на синдикално, кооперативно, общинско и работническо участие трябва да насърчава левицата?

Как защитаваме свободата на словото не само юридически, а и от икономическата цена на несъгласието?

И може би най-трудният:

Как изграждаме сигурност, без да превръщаме страха в инструмент за управление?

Тези въпроси нямат лесни отговори.

Но точно затова си струва да ги обсъждаме.

Защото един Манифест не трябва да бъде само списък от желания и обещания.

Той трябва да отговори на въпроса какъв човек и какво общество искаме да излязат от предложената промяна.

Уплашен човек, който очаква спасител?

Или гражданин, който има достатъчно сигурност, права, организация и икономическа сила, за да не се нуждае от спасител?

Моят избор е вторият.

И ми се струва, че именно оттук можем да продължим разговора.

Не как да управляваме страховете на хората.
А как да изградим общество, в което страховете им все по-трудно могат да бъдат използвани срещу тях.

Тук не предлагам готов отговор. Предлагам въпрос към всички, които работим по Манифеста: как изграждаме държава, достатъчно силна срещу произвола, но никога достатъчно силна срещу свободния гражданин? Как даваме на труда не само защита, а власт? И как превръщаме сигурността от обещание на „силната ръка“ в обществено право?

Нека спорим именно за това. И нека от спора излязат конкретни предложения за Манифеста.