„КОЙ ЗАБРАВИ ПОБЕДАТА?“, известният артист Василий Лановой – за 9 май

В КРАЯ НА ЯНУАРИ, 12 ДНИ СЛЕД КАТО НАВЪРШИ 87 ГОДИНИ, от нас си замина актьорът Василий Лановой. Преди години бях превел интервю на журналистката Мария Позднякова с него, в което се засягаха и въпроси, свързани с Втората световна война, Великата Отечествена война, Деня на победата, съвременните политически събития. Препрочитам го и намирам, че то не е загубило актуалността си.

Живодар Душков

Мария ПОЗДНЯКОВА

КОЙ ЗАБРАВИ ПОБЕДАТА?

Известният артист Василий Лановой – за 9 май, Украйна и цинизма на Запад

-На Пушкин принадлежи грандиозната мисъл: „Да се гордееш със славата на предците си, е не само възможно, но е и задължително. Неуважението води до срамно малодушие!” А нали сега нас с всички сили ни тласкат към това малодушие. В Европа журналисти ми говорят в очите: „Какво вие в Русия там все със своята Победа се хвалите? Ето ние отдавна сме я забравили!” А аз ги питам: „Колко дни вашите страни са се съпротивлявали на Хитлер?” Мълчат. Тогава продължавам с фактите: „Полша била завладяна за 28 дни, а за 28 дни в Сталинград немците успели да завземат едва няколко къщи. Дания се съпротивлявала само ден. Цяла Европа била покорена за три месеца. И нашите войници се заеха с това тя да бъде свободна. И на каква цена?! Милиони войници отдадоха живота си за освобождаването на европейците от фашизма”. Но Европа предпочита да забрави това!

-Вие сте били седемгодишен, когато започва войната…

-Роден съм и съм живял в Москва, а през лятото родителите ми изпращаха нас, децата, в своето родно село Стръмба, в Украйна. На 23 юни 1941 г. аз и сестрите ми отидохме с влака в Одеска област, където ни посрещна дядо. Стоейки на перона, видяхме в небето немски самолети, които летяха да бомбардират Одеса. Няколко години живях в окупация. А родителите ми работиха в Москва в химически завод, в който до монтирането на конвейрна лента пълнели на ръка съдове с отровна противотанкова течност. Заради това и двамата бяха инвалиди – поразена бе нервната система на ръцете и краката им. Когато след три години мама дойде в Стръмба, за да ме вземе, тя с усилие се движеше. Пътувала пет денонощия с 16 прехвърляния. От влак на влак я носили добри хора.

-Вие не скрихте радостта си след присъединяването на Крим към Русия. Как се отнесоха в Украйна към позицията Ви?

-В Източна Украйна мнозина разбират всичко. А от Западна Украйна имаше такова позвъняване: „Шо же ты наробыв, Василь Сэмэнович? Мы же тэбэ проклинэм, мы же тэбэ на вилы поднимэмо” (на украински; в превод: „Какво направи ти, Васил Семенович? Ние те проклинаме, ние теб с вила ще те вдигнем!”).

Болно ми е, когато виждам какво причини на себе си украинският народ. Не разбирам защо мълчи украинската интелигенция. Нима не забелязват свастиката и факелните шествия? Не виждат ли жените, старците, децата, убити при бомбардировките?

Нима не разбират, че Америка, използвайки цинично украинския народ, постига своите цели. Американците и украинските олигарси, с чиито пари са създадени наказателните батальони, наблюдавайки как руснаци и украинци се убиват взаимно, потриват доволно ръце. Но напразно те смятат, че всичко при тях се получава. Аз вярвам, че вековните връзки между нашите народи няма да бъдат унищожени. Когато Крим беше още част от украинската територия, Константин Фролов, поет от Симферопол, написал пророчески стихове:

Ще се върнем, Русия, при тебе.

И за прошка глави ще сведем.

Всеки днес е без сили – жив погребан,

а на думи – в свободен уж ден.

След бодрячества – сладка отрова,

след подбуждане, от Запад дошло,

ще се върнем при тебе отново –

под вековното твое крило.

С Крим това вече се случи. Вярвам, че в Украйна ще се опомнят и ние, както е било и преди, няма да бъдем разделени с граници. Главното е да ни стигне търпението да помогнем на Донбас и Луганск.

-Вие нали бяхте в Крим и Севастопол наскоро сред присъединяването?

-Зад кулисите идваха хора, плачеха от щастие: „Върнахме се! У дома!”. Това можеше да се сравни само с 8 май 1945 година, когато в 11,30 часа обявиха: „Берлин падна!” И цяла Москва се изсипа на улицата. Хората се прегръщаха, целуваха. А на 24 юни се проведе Парадът на Победата, когато вражеските знамена бяха хвърляни на паважа на Червения площад. Това видях сам! Заедно с другите момчета се промъквахме по покривите към главния площад на страната. В Крим отново почувствах всеобщото народно единение.

-В Украйна се преиначава историята, превръщайки Русия във враг. Вие срещнахте ли се с това?

-Изопачаване на историята се наблюдава отдавна. Преди 13 години ме поканиха в Украйна, за да се снимам във филма „Черната рада” – за Богдан Хмелницки, който освобождава от поляците Левобрежна Украйна и Киев. Хмелницки е бил инициатор за присъединяването на Украйна към Русия. В сценария бяха и историческите думи на Хмелницки: „Цялата земя – под великата ръка на московския цар, иначе всичко ще бъде залято с кръв. Иначе ще има грабежи, войни, смърт. Украйна ще се превърне в разграден двор”.

Почувствах, че всичко това ще бъде изрязано, а филмът ще бъде монтиран като антируски. Заведоха ме при заместник-министъра на културата на Украйна. Той обеща: „Васил Семьонович, роден ти наш. Нищо няма да бъде изрязано!” Но аз усетих, че той пръв ще изреже от филма цялата историческа истина, затова и се отказах от ролята. Интуицията ми не ме подведе: като краен резултат филмът се оказа антируски!

-Преди разговора ни с „Аргументи и факти” Вие имахте музикално-поетичен концерт, посветен на 70-годишнината на Победата. Концертът беше с благотворителни цели, залата „се пукаше по шевовете”. От публиката се качваха на сцената, за да Ви поднесат цветя и да споделят как Вашите филми са им повлияли. Трогателна беше историята на военен, който през 1971 година заедно с други хлапета гледал „Офицери” при проливен дъжд, излял се над лятното кино. От тази компания петима станали офицери, а само той останал жив, а преди години бил избран за кмет на един град в Подмосковието.

-В цялото ми творчество най-ценното е това, което е посветено на нашата Победа. През 70-те години режисьорът [Роман] Кармен [1906-1978 – бел. прев.: Ж.Д.] ме покани да озвуча 20-серийния документален филм „Великата Отечествена”, където за първи път прозвучаха истинските числа на нашите страшни загуби. Помня заснетите отблизо хора от различни възрасти, които от обсадения Ленинград са се отправили на фронта, и думите: „Погледнете тези лица. Запомнете ги. Нито един от от тези войници няма да се завърне жив…” Започнах озвучаването и… не можах да сдържа сълзите си. Трябваше да прекъсна работата. Едва след седмица се научих да се справям с буцата в гърлото ми и с напиращите сълзи.

Сега мнозина не искат да признаят приноса на нашата страна за разгрома на фашизма. Разбирам, ако това прави западната идеология, но е мерзко да видиш как наши саморасли подмазвачи по конюктурни съображения й пригласят. Тези хора посягат и на най-святото. Покойният Георги Юматов, с когото снимахме „Офицери”, вече на възраст, се сбил с човек, който започнал да говори: „Напразно сме се борили с немците – сега щяхме да си седим, пиейки немска бира”. И аз разбирам гнева на Жора.

…Все така прям, с царска осанка, заради която актьорите в театъра го наричат „Вася Височество”, Василий Лановой побърза да си тръгне, отнасяйки букет от 70 рози, подарен му в чест на 70-годишнината от Победата от същия този офицер, единствен от петимата останал жив.

Превод: Живодар ДУШКОВ

Аргументы и факты, бр. 48, 2014, с.3.