Ботев го превърна в легенда. Русе му даде втори живот
На 25 август 1966 г. „Радецки“ потегля от Русе към Будапеща, Братислава и Виена. Зад това плаване стоят три истории, които трудно могат да бъдат разделени — Ботев и корабът, превърнал се в национален символ; повече от милион български деца и техният труд; и русенските корабостроители, които дават на тази памет корпус, машина и вода под кила.
Ботев превърна „Радецки“ в част от българската история през 1876 година.
Деветдесет години по-късно България решава този кораб да се появи отново на Дунав.
А Русе го построява.
Между тези две събития обаче стои още една история. Тази на стотици хиляди деца, които събират малко по малко необходимото, за да може една национална памет отново да стане нещо истинско и осезаемо.
И може би именно затова „Радецки“ е повече от кораб.
Корабът, който влезе в историята
През май 1876 г. Христо Ботев и неговите четници се качват на австрийския параход „Радецки“ от различни румънски пристанища. Целта им е да стигнат до българския бряг.
Капитан Дагоберт Енглендер е принуден да промени курса и параходът спира край Козлодуй. Ботев му предава писмо, в което обяснява кои са въоръжените мъже на борда и защо са поели кораба.
От този момент „Радецки“ престава да бъде само един от многото параходи по Дунав.
Името му вече носи друг смисъл.
Оригиналният кораб продължава да плава още десетилетия. След Първата световна война е изваден от експлоатация, а през 1924 г. е разрушен. Капитан Енглендер обаче изпраща в България запазени документи, реликви и части от парахода.
Самият кораб изчезва.
Споменът за онзи майски ден остава.
Когато паметта става общо дело
Близо девет десетилетия по-късно се появява дръзката идея „Радецки“ да бъде възстановен — не като макет или неподвижен паметник, а като кораб, който отново може да плава по Дунав.
Започва национална кампания, в която се включват около 1,2 милиона български деца.
Те събират вторични суровини и билки, участват в трудови инициативи, събират средства. Всеки добавя своята малка част към нещо, което никой от тях не би могъл да направи сам.
Разбира се, всичко това се случва в друго политическо време, с неговите ритуали, лозунги и идеологически език. Не е необходимо да идеализираме епохата, за да видим човешкото зад нея.
А то е впечатляващо.
Повече от милион деца са убедени, че миналото не е само нещо, за което се слуша на тържество или се чете в учебника.
Че паметта също може да бъде обща работа.
Някой е събирал хартия. Друг — желязо. Трети е брал билки.
Малки усилия, които поотделно почти не се забелязват.
Но събрани заедно, започват да приличат на кораб.
В това има нещо много красиво и днес: едно поколение деца е получило усещането, че може да остави след себе си нещо, което няма да бъде само негово.
Идеята стига до Русе
Събраните средства и общото желание обаче още не могат да плават.
За това са нужни хора, които умеят да строят кораби.
Така историята стига до Русе.
В русенската корабостроителница, върху основата на парния влекач „Пловдив“, започва работата по новия „Радецки“. Използвани са запазените сведения, фотографии и материали за историческия параход.
Оттам нататък започва онова, което рядко влиза в големите исторически разкази.
Чертежът трябва да стане метал.
Металът — корпус.
В корпуса трябва да заработят машини.
Палубата трябва да издържи хората, а корабът — течението на Дунав.
Зад това стоят русенски конструктори, инженери, механици, заварчици, дърводелци и корабостроители. Повечето от имената им днес вероятно не знаем.
Но работата им е останала.
На 28 май 1966 г. възстановеният „Радецки“ е пуснат на вода в Русе.
Два дни по-късно достига Козлодуйския бряг.
Деветдесет години след Ботев кораб с това име отново застава там, където някога започва неговата българска легенда.
25 август 1966 година
А на 25 август „Радецки“ поема на първото си голямо международно плаване.
От Русе нагоре по Дунав — през Будапеща и Братислава до Виена.
Има нещо почти съвършено в този маршрут.
През 1876 година един австрийски параход довежда Ботев и неговите четници към България.
През 1966 година построеният в Русе „Радецки“ тръгва в обратната посока и носи със себе си историята за тях.
На борда има представители на децата, участвали в кампанията, и хора, свързани с построяването на кораба.
И така в едно плаване се срещат три различни поколения и три различни вида труд.
Подвигът на едните.
Малките усилия на повече от милион деца.
Майсторството на хората, които умеят да превръщат метал в кораб.
Може би затова „Радецки“ продължава да ни вълнува
Без Ботев той вероятно щеше да остане един от многото параходи, които някога са плавали по Дунав.
Без децата идеята за неговото възстановяване едва ли щеше да се превърне в общонационално дело.
Без русенските корабостроители това дело щеше да си остане идея.
Никой от тези три разказа не е достатъчен сам по себе си.
Заедно обаче те правят „Радецки“ нещо повече от музейна реликва.
Ботев му дава място в историята.
Децата превръщат паметта в общо усилие.
Русенските корабостроители дават на това усилие форма, палуба и ход по реката.
И тук има нещо, което сякаш сме позабравили.
Трудът не винаги оставя след себе си само изработеното през деня и получената в края на месеца заплата.
Понякога оставя кораб.
Понякога мост.
Понякога училище.
А понякога — спомен, който едно поколение предава на следващото.
Затова шестдесет години след онова плаване си струва да си спомним не само датата.
Да си спомним Ботев и „Радецки“.
Да си спомним децата, които са вярвали, че малкият им труд има значение.
И русенските корабостроители, които са можели да погледнат към готовия кораб и просто да кажат:
„И ние го направихме.“
Може би точно в тези четири думи е човешката страна на цялата история.
Ботев превърна „Радецки“ в легенда.
Децата превърнаха паметта в общо дело.
А Русе даде на това дело втори живот.
Колажът към публикацията е изработен по достъпни архивни и съвременни фотографии на парахода „Радецки“.
Източници: архивът на БТА, Национален музей „Параход Радецки“ и публикувани исторически сведения за възстановяването на кораба.
